Робинзон слуша музика януари 29, 2008

7 най-любими албума, които бих взела със себе си на необитаем остров.

А ето и за какво точно става дума : http://silvermountain.wordpress.com/2007/12/15/7-albums-to-a-desert-island/

Идеята е, да напишеш какво би слушал на необитаем остров… каква музика ще вземеш със себе си.
Показваш кой е решил да те включи. Аз бях посочена от vanilla.
Избираш си поне трима, на които да предадеш щафетата… аз си мисля за : LeeNeeAnn ( http://www.leeneeann.info/blog/ )
Питър ( http://emental.wordpress.com/ )
за трети… съжалявам, но няма да посоча трети, по причината, че не познавам лично другите, които ми харесват… : )
Да, тук и последното, което забравих… който реши да участва, дори да не е посочен, е добре дошъл… и… ако участва трябва да цитира правилата и човека, дал началото.

И преди списъкът ми… искам само да отбележа, че изборът ми… е на групи, които ми харесват… да, знам това звучи много смешно… просто… аз съм ужасно неинформирана и неориентирана за музика… слушам каквото ми харесва, независимо какво е… и затова много често изпадам в ситуации, в който се намиранякой да се възмути от мен - “Ама как може да не си ги/я чувала !” или “Ама ти сериозно ли не знаеш кои са ?!”.

А сега… моя списък…

1.Enigma
По възможност всичките им албуми… Това е… невероятна музика… ако не беше мама, която си беше пуснала да ги слуша, докато рисува, едва ли някога бих разбрала, че съществуват.
http://youtube.com/watch?v=ucc78Ug4Pn0

2.PIF
Защото… защото са PIF и никоя груга група не е успяла да ме разплаче… и защото… защото Жоро ( той си знае защо…)
http://youtube.com/watch?v=nkrsG5rS5_Q

3.Остава
Заради текстовете им преди всичко…
http://youtube.com/watch?v=LRzRSu6kUgc

4.Morphine
Заради… звученето им… като цяло, музиката която правят е… хипнотизираща… незнам как да го обясня… правят топки в корема : D ….
http://youtube.com/watch?v=x_EU7e4T7gE

5. 5′nizza
Това е руска група и гласът на вокалиста е… невероятен… незнам, това не е човек, никой не може да пее така…
http://youtube.com/watch?v=hZPfuSRNJHs

6. Stick Insect
Тук бих искала да благодаря на Жоро, който редовно ми отваря… ушите : D а групата… отново българска група, а музиката им… е наистина зареждаща : ) “Отвори очите си, виж красотата пред теб…” http://www.myspace.com/sticktheinsect …….
http://vbox7.com/play:5478c376 ……. http://vbox7.com/play:5396f4ef

7. Nightwish или Guano Apes или Guns ‘N’ Roses или БТР или….. ….незнам… защо само седем…. не може ли 70 или 700 ?????

8. Майският бръмбар Чич Омайски януари 7, 2008

А в това време, докато всичко това се случваше на Нука и Кука, в един храст наблизо, един майски бръмбар свали от рамото си шарената си торбичка и реши да си почине.
Но, моля ви, не си мислете, че това беше някой обикновен бръмбар, било и то майски. Най-малкото майските бръмбари не обичаха да пътуват. Те прекарваха целия си живот в един храст и мъдруваха. Те мислеха за живота, вселената и изобщо смисълът на това да си майски бръмбар. Изобщо това бяха същества, които обичаха да мислят, бяха влюбени в логиката и никак не умееха ( а и не искаха ) да приемат новите и странни неща. Всъщност те си бяха много щастливи в храста си и не се интересуваха от света извън него. Но на Чич Омайски му беше омръзнало да живее само и единствено в един храст и всеки ден да среща едни и същи бръмбари и да си говорят за едно и също. Затова Чич реши да предприеме нещо ужасно срамно и неприемливо за правилно възпитаният майски бръмбар - да пътува и да изучава “алтернативни и неизследвани и изобщо неприемливи философии” или на крадко забраненатафилософия АНИН.
Вече много години Чич Омайски пътуваше. И беше научил много неща. Но днес си мечтаеше за малкопочивка и затова мушичките летящи над главата му го дразнеха с жуженето си. Той вдигна глава и погледна изпитателно - ядосано черния рояк мушици. Но вместо това да им се скара, той зяпна учуден. Защото насред черния рояк имаше едно червено петънце. Калинка. Чич Омайски беше срещал преди калинки и знаеше, че те са изключително горди същества и рядко говорят, а какво остава да летят заедно с мушички.
- Ей ти! Ей, калинката ! -извика й Чич, но тя не му обърна внимание. Беше прекалено заета да показва на една мушица един особено странен странично - ляв лупинг. - Ей, червеното петно. - Мушицата, която се учеше спря и каза нещо на калинката. Тя поклати глава и кацна при Чич Омайски.
- Кажи. - за миг, но само за миг Чич се смути. Калинките никога не заговаряха първи. Те винаги гледаха над главата ти и чакат да им повториш нещо по три пъти преди да ти отговорят. А тази калинка го гледаше в очите и се усмихваше приятелски.
- Ти защо летиш с тези мушици? - започна направо Чич. Той беше един много директен бръмбар. - Нали калинките не летят с мушици.
- Но аз не съм калинка. Аз съм мушица. - отвърна му напълно сериозна калинката.
- Ама как така си мушица, след като си калинка. - възмути се Чич.
- Да, да… аз съм калинка, водно конче, комар, пеперуда, майски бръмбар, червейче, мушица, листна въшка, скакалец… аз съм всичко. - отвърна му тя, смеейки се и правейки лупинги около Чич.
- Е, добре. Ти си всичко. - съгласи се Чич Омайски, спомняйки си, че преди много време беше срещнал една група насекоми, които разпространяваха идеята, че насекомите трябва да загърбят различията си и да се научат да се приемат такива, каквито са. Малко по-спокоен, той продължи разговора. - Добре… а нямаш ли си име?
- Бръм. - отвърна му тя, завъртайки се отново. Чич се хвана за главата, защото вече му се беше завило свят от въртенията й. - Май ти се завива свят. Добре, ще спря.
- Що за име е Бръм? - тросна се Чич Омайски. Той не обичаше да му се вие свят, защото губеше усещането за земя под себе си. Чич беше преди всичко майски бръмбар и като такъв си имаше части от характера му, които си бяха чисто майско-бръмбарски.
- Ами такова. Бръмбарско. - отвърна му Бръм, смеейки се. - Ако “Бръм” означава “Обичам те”, то тогава какво означава “Бръмбелище”?
- Хм… - изхъмка Чич, седна на земята и се почеса между двете си антени. - Сигурно съм нещо малко глупав, щом нищо не мога да разбера. - и все пак, той не беше точно майски бръмбар. Бръм само плесна с ръце, смеейки, седна до Чич Омайски и погали успокоително едната му антена.
- Не си глупав. Просто въпросите ми са малко… едни такива, че малко насекоми успяват да ги разберат. Но ако искаш ще ти обясня.
- Добре… обясни ми.
- Ето какво - а Чич едва се стърпя да не каже “Ето какво, какво?”, защото нищо не виждаше и никак не беше честно от страна на Бръм да го лъже така. Но добре, че си замълча, защото ако я беше прекъснал тя със сигурност би си замълчала или още по-зле -сетила се за друго. - ммммм… да… Ако “Бръм” означава “Обичам те”, то - сега Чич Омайски отново с ужасно усилие на волята си се спря за да не я прекъсне. Той си беше помислил, че сега Бръм отново ще му задава гатанката и искаше да й каже” Знам гатанката, продължавай нататък.”, нодобре, че пак си замълча. - то, “Бръмбелище” е състоянието Бръм. Т.е. Бръмбелище е думата за състоянието в което си, когато си Бръм. Един вид Бръмбел-състояние. - ужасно объркан Чич Омайски започна да си дърпа дясната антена - навик, останал му от детството, който му помагаше да се съсдредочи и да мисли по-ясно. Бръм този път не се засмя, а разтревожена го погали по рамото.
- Спокойно, спокойно… няма страшно, не се притеснявай, сега ще ти обясня по по-друг начин. Нали ти казах… казах ли ти?… че малко насекоми ме разбират от първия път. Аз съм си свикнала. Хайде, успокой се. - говореше му Бръм, а Чич Омайски престана да си дърпа дясната антена и с празен поглед се загледа в едно сърво - това му състояние означаваше, че той е ужасно съсредоточен и внимателен и, че всичко ще разбере.
- Добре, ето какво, аз се казвам Бръм и името ми означава “Обичам те”. Всички ме наричат Бръмбелище… ами Бръмбелище е думичка за усещане, така както Бръм за “Обичам те”, но Бръмбелище е усещането предизвикано от Бръм. Аз те обичам и се чувствам… като Бръмбелище. Трудно е да се опише и затова е измислена думичка, за да може поне да има някакъв начин да се нарича. Да си в Бръмбел-състояние, това е малко по-различно. Това е думичка за… мммм… нещата които правиш, когато обичаш. Тоест - обичам те, станала съм на Бръмбелище и съм в Бръмбел-състояние. Когато си в това състояние, насекомите те мислят за луд, защото… ами защото не умеел да си затварят дясното око, а както се знае, всички насекоми са късогледи с лявото. Разбра ли ме? - попита го Бръм, изморена. Тя много дълго време беше обяснявала и през цялото време правеше пируети, лупинги и всякакви смахнати движения във въздуха.
- Ами… не точно, но мисля, че схванах основната ти идея. - отвърна Чич Омайски, стана от земята, изтупа дрехите си от прахта, взе си вързопчето и се приготви за тръгване. Виждайки това ,Бръм много се натъжи. Тя не искаше Чич Омайски да си тръгва. Затова стисна решително устни и смело си каза “Бръмбел, не Бръмбел, няма да го пусна този път.” Затова застана пред него и каза : - Моля те, Чич, преди да си тръгнеш, затвори си дясното око.
- Ти си луда! Как да си затворя дясното око?! Насекомите не могат да си
затварят едното око. Повечето дори не могат да си затварят и двете.
- Могат, могат и още как ! Виж! - и Бръм започна да му премига, ту с
лявото си, ту с дясното си око. Чич Омайски остана шокиран на мястото
си, не усещайки как дясното му око имаше тик и се мъчеше да се затвори.

И изведнъж светът се взриви в цветове. Невиждани, живи, истински
цветове, преплитащи се един в друг. Всичко беше стихия, а Чич Омайски
беше част от нея. Той беше цвят и се преливаше със Бръм, която беше
стихия, носеща го към неизвестното. Той беше въздух и трева. Виждаше
през очите на Гръмотевичните птици и това, което виждаше беше
прекрасно. Целият свят се събираше на дланта му и все пак в него ясно
се виждаше Бръм. Тя беше червена, беше вихър в центъра. А Чич беше
топлината, която я завихряше.
- Ела с мен и ще ти покажа прекрасни места… - промълви Чич, обръщайки
се към Бръм. - места, по-красиви и от магическите ти сънища и мечти.
- Не знам… не искам да оставям мушиците… те имат нужда от мен… - отвърна
му Бръм, обръщайки се към мушиците. Чич я хвана за ръката и обърна към
себе си.
- Ела… ще те заведа на места, където никога не е стъпвал кракът на
никое насекомо. Ела… винаги съм бил сам там…. ела…. искам да ти покажа
толкова много неща… Бръм… Чувствам се като Бръмбелище… и ако не дойдеш
по собствена воля… аз… аз ще те отвлека !
- Но, това ще бъде толкова Бръмбел-постъпка… - отвърна смеейки се Бръм.- Ще дойда… но нали от време на време ще се връщаме… само за да виждам, че са добре и че се справят и без мен… те имат толкова много неща да научат…
- А ти имаш толкова много неща да видиш… - продължи да настоява Чич. - Добре, добре… ще се връщаме, обещавам ти…
- Ами добре… тогава да тръгваме… какво ще трябва да си взема ?
- Нищо… ти… аз… ние… сме напълно достатъчни.

7. Да бъдеш шут януари 7, 2008

- Вчера Нука, чух някаква песен, ама не беше точно песен.
- Да, да, Кука и аз я чух. Някой цяла вечер пееше нещо за слънца, ръце и реки под прозореца ми.
- Нука, казвам ти, цяла вечер не успях да мигна!
- И аз Кука. То не беше мрънкане, не беше жалване.
- Ще кажеш Нука, че някой разгонен лисугер цяла вечер е мяучил.
- Те лисугерите не мяучат Кука.
- Няма значение, Нука, важното е, че цяла вечер не успях да мигна.
- Да, да и аз Кука.
Нука и Кука бяха горските клюкарки. Това бяха малки и кръглички същества и носеха на главите си широкополи шапки, много приличащи на мухоморки. Обличаха дълги кафяви рокли, на които завързваха пъстри престилки.
Нука и Кука знаеха всичко, което се случваше в Гората. За тях нямаше “скрито-покрито”, както сами се хвалеха… в повечето случай пред себе си само. Защото другите Същества не ги обичаха много-много. И това е разбираемо, защото на никога не му е приятно да открие че тайната му не е чак толкова тайна.
Но Нука и Кука не ги тревожеше това, че другите Същества не ги харесват. Те прекарваха времето си или на пейката пред къщичката на Нука или на терасата на Кука. И знаете ли какво правеха? Говореха - за всичко, което се е случило, случва се и ще се случи в Гръмотевичната гора, за всяка жива и нежива твар в нея. И това им беше напълно достатъчно за да бъдат щастливи.
Един слънчев ден, особено подходящ за разговори, поради лекия вятър, Нука и Кука стояха на пред къщичката на Нука. Премина сянка, после втора, а след това и трета, но това бяха само птици и затова не беше нищо необичайно. Необичайното беше Шутът който щастливо подскачаше пред Нука и Кука и им показваше фокуси с карти.
-От тук прекрасни дами да е минавала войската на крал Пам диПе-Дир Ник ІІ? - попита ги Шутът след като видя, че фокусите му нямат успехи - Нука и Кука знаеха всеки един от тях. Затова седна пред тях, извади от шарената си торбичка арфа и започна да свири и да им говори.
- Не, не е минавала никаква войска. Само старата жена на овчаря Пе. - отвърнаха му в един глас Нука и Кука.
- Но аз съм напълно сигурен, че оттук е минала величествената войска на крал Пам диПе-Дир Ник ІІ, водеща неговата красива дъщеря към съседното кралство, за да се омъжи за принц Пръц, за да има мир между двете кралства, които са били във война от толкова много години, че дори и камъните не си спомнят защо.
- Не, от тук нито е минавала войска, нито пък скоро е имало война. Ти Шуте нещо се шегуваш с нас или ни разказваш някоя от приказките си. - отвърна му Нука смеейки се.
А Шутът поклати глава, каза си “Колко не информирани същества” и стана.
- А това е Главния път, нали… Наричан и Зеления ?
- Беше… от много години…
- От годините на моя пра-пра-пра-пра-пра дядо - допълни Кука, а Нука я сръчка, за да не я прекъсва.
- От много години, този път не се използва и вече почти никой не го нарича Зелен.
- Доообре… - отвърна Шутът още повече убеден, че Нука и Кука не знаят нищо. - Тогава, аз ви казвам приятен слънчев ден дами и продължавам.
- Не, не почакай… поне няма ли да ни разкажеш някой история? - попита Кука, скачайки от мястото си, за да спре Шута.
- Или да ни зададеш някоя гатанка? - попита Нука, която като по-спокойна остана на мястото си.
- Добре. - съгласие Шутът. Той много обичаше да разказва приказки и да задава гатанки.
- Черен кос, черен нос
скочи на топлия поднос.
И връкнаха жълти пчели.
Що е то?
Нука и Кука мълчаха. До сега не бяха чували такава гатанка. Те бяха свикнали на гатанки от видът “От вътре червено с черни точки, отвън зелено.” Шутът само се усмихна, свикнал на такива реакции.

- Ето какво е. Ковачът Джак, черен като кос, с червен винен нос, се напи и скочи да танцува на топлия капак на пещта. Скача, скача на тоз поднос и не усети как падна в неугаснала пещ. И хвръкнаха жълти искри и диви крясъци, като ядосани пчели.
И преди Нука и Кука да успеят да кажат нещо, изобщо да направят нещо, Шутът вече беше започнал нова гатанка.
- Слушайте сега, това е любимата на принц Фридрих ДеСота Грозни :
Сутрин съм пиян
На обед прям, а
вечер одран.
Това е история за неговия пра-пра -пра и т.н дядо Макдетъп ОМодни и неговата любима Елидика.
Една сутрин, Мак, пиян от любов отива при своята любима, която пияна от миналия бал, хърка като за трима. Мак удря по вратата, вика, удря по вратата, вика, но никаква отклика. Искрено се ядосва и вратата халосва, но красавица никаква. От сутрин до обед, та чак до вечерта, той упорито двора овиква. Накрая през един прозорец решава да се вмъкне, но в тъмното нищо не вижда.
-Любима, любима,- той вика, но вместо прекрасната Елидика, на котарака зъл налита.
- Мяу! Мяу! Мяуууу! - отвърнал му котака подивял. И с нокти остри и точни, показа му как се влиза и излиза от тая любов.
- Прекрасни дами, - започна Шутът след като замълча за миг. - от тук да е минавала величествената войска на крал Пам диПе-Дир Ник ІІ, водеща неговата красива дъщеря към съседното кралство, за да се омъжи за принц Пръц, за да има мир между двете кралства, които са били във война от толкова много години, че дори и камъните не си спомнят защо.
- Вече ни пита… и пак… не, не е минавала. - отвърна му учудена Кука. Шутът поклати глава, казвайки си “какви странни същества и колко неориентирани и не информирани са.” Поклони им се грацизионно и продължи по пътя си, като пееше тихо.
Едно слънце в ръцете се ражда.
Топлина, увиваща се около пръстите.
За миг забрави и
то ще изтече през тях.
Шарено птиче, събрало небето в очите си.
В градината ти веднъж ще кацне.
За миг забрави и
то ще умре неизспяло песента си.
- Нука… това не беше ли песента, която цяла вечер слушахме?
- Същата Кука.
- Този Шут е…
- Наистина побъркан…
- Макар че, сега се сещам… - и Нука свали шапката си и се почеса по главата замислено. - спомняш ли си онази зима, в която прочетохме всички книги в библиотеката.
- Когато бяхме малки ли?
- Да… там нямаше ли една книга за кралете на някакво кралство…
- Което изчезнало след тридесет годишна война с едно друго?
- Да…. същото… какво пишеше… - и Нука сложи отново шапката си. - не мога да се сетя…
- Ами… преди много години… около 200 или 300… гората ни е била част от малко, но богато кралство. След като му била обявена война, заради някакъв град, то изчезнало, въпреки опитите за мир. Тогавашният крал искал да даде дъщеря си като залог за мир… но тя не искала и на деня на сватбата си избягала… и повече никой нищо не чул за нея.
- Да, нещо такова беше. - Нука поглади шарената си престилка, въздъхна и откъсна стръкче трева. - Знаеш ли какво си мисля. Че този човечец, който сега беше тук е прочел книгата. И понеже си е луд, си е въобразил, че е герой от тази история.
- Знаеш ли, Нука, според мен си съвършено права. - отвърна й Кука. Стана и отиде да направи чай.

Летящи хипопотами януари 5, 2008

Или To be blessed… Да бъдеш мушица.

Цял ден Слънцето е бдяло над Земята. Държало е Денят в топлата си прегръдка, радвало е със светлината си Небето. Време е Слънцето да се прибере у дома и да си почине, за да има сили за следващия ден.

Спиш ли, любими?
Спи, не се буди, не напускай омая, сладкия си сън. Аз съм тук, до теб, любими, спи спокойно.
Аз съм тук.

галя косите ти, лицето ти… колко приятно боцка брадата ти, доближавам лицето си до теб, усещаш ли в съня си топлия ми дъх, как гали кожата ти, целувам те по челото, ти си в мислите ми и аз в твойте, целувам те по клепачите, сънувай ме, така както аз те сънувам всяка нощ, устните ми по лицето ти, оставят следи, устните ми върху твойте, нежно, едва докосвам те… обичам те
ръката ми гали тялото ти, колко е топло, обичам топлото, топлото ти тяло, обичам да ме прегръщаш, да те докосвам, но сега спи, обичам те, спи до мен, докосвам те, целувам те по врата, да по твоя врат по който съм направила толкова много смучки, обичам те, целувам раменете ти, миглите ми те докосват, усещаш ли ги или сънуваш пеперуди или как листа или вода по раменете ти те докосва, гали те в съня ти, това съм аз, любов, аз, целувам гърдите ти, сърцето ти, нежно, внимателно за да не те събудя ухапвам кожата ти, слушам как тупти сърцето ти, моето сърце, ритъмът ни, моето сърце в твоите гърди, докосвам сърцето ти, целувам те, обичам те, спи любими, аз ще се сгуша до теб, защото ти си моето слънце, обичам те, обичам ръцете ти, които ме усещат дори в съня ти,
прегръщаш ме и ми прошепваш, обичам те,
нима не си спял любими…

6. Приказката на падащите листа декември 15, 2007

Имало едно време, в една приказка, един великан на име Лев. Всички великани от приказките са лоши и обичат да похапват деца. Или поне ние си мислим така. Защото Лев не бил такъв великан. Той не живеел в студени пещери в някоя страшна планина и не обичал да яде деца. Нито девици. Всъщност той бил вегетарианец. И живеел в къща. И си имал градина. Може да се каже, че Лев бил градинар. Градината му била голяма и в нея растяли най-различни цветя. Всеки един вид растение можело да се открие там. А между различните градини имало високи дървета с гъсти корони. А на клоните им живеели птици. Всъщност в градината на Лев живеели само един вид птици. Те били малко по-различни. Не можели да пеят, както другите. Тяхната песен звучала като гръмотевична буря. Но били чудно красиви, повярвайте ми, такива птици никога не сте виждали. Изглеждали като направени от дим, а цветовете на перата им били толкова ярки и наситени, че човек имал чувството, че всички други цветове около него са сиви и “мъртви”.

Един ден се случило това, че едно червено перо от една от птиците паднало в градината на Лев. И докато той се чудел какво да го прави, то се стопило и изчезнало. А пръстта под него била топла. Взел малко в шепите си, за да я разгледа по- отблизо. И докато я човъркал с пръст, се случило нещо неочаквано.

Едно малко цвете поникнало. Изправило тънкото си зелено стъбълце, на което имало наситено-червена пъпка. Лев гледал това малко чудо в ръцете си и ако една от ръцете му била свободна, то той със сигурно би се почесъл по главата. И така, докато го гледал в пълно и абсолютно недоумение, цветето отново го изненадало. То разцъфнало и ако би имало очи, то със сигурност би погледнало Лев в очите. Те биха били черни и големи, като на кукла, и би гледало с безкрайно любопитство великана, в чиито ръце се родило. Разбирате ли какво се случило… Цветето, решило да порасне в ръцете на Лев. То се родило в шепите му и разцъфнало само за него. Само той усещал неговият аромат, само той знаел за малкото цвете.

И големия, не огромния великан се грижел за своето мъничко цвете. Внимавал вятърът да не прекърши тънкото му стъбълце, а слънцето да не изгори нежните му листенца. Поливал го най- редовно и водил люти и жестоки битки с плевелите, които искали да задушат цветето му, и с гъсеницте, който искали да го изядат. А цветето го дарявало с красотата си и вълшебния си аромат. То съществувало само за Лев, само за него било израснало. И представете си, че е било живо и изпитвало чувства. Тези чувства със сигурност би били чисти и най- искрените чувства на обич.