Filed under: Бълнувания
Понякога се пита дали не сънува, че съществува. Всеки път, когато го целува, има чувството, че вкусва кожата му за първи път, а когато правят любов сякаш е на ръба да се разпадне. Мисли си, че има нещо, което я дърпа надолу и навътре като каменна котва на колониален кораб.
Тялото й се разболява от този контрол. Слабее. Избледнява. Самоизяжда се до степен, в която разранява небцето и устните си, отхапвайки по малки парченца плът от тях. Ако не реже ноктите си се разранява цялото й тяло.
…
Започва да мисли тялото си като предмет. A tool for… оръжие? A tool for mass destruction? Глупости. Това невротично кълбо от кожа, кости и мускули каква употреба има, освен да пренася духа и ума й от точка А до точка Б? Още глупости.
…
Осъзнала тялото си като обект, вече нямаше проблеми да позира гола. Е, все пак по долно бельо и без очила, за да не вижда очите им и за да не се чувства съвсем гола.
…
Не мисли за вчера. Не мисли за вчера. Не мисли за вчера. Не мисли за вчера, не мисли за вчера, не мисли за вчера, немислизавчера, немислизавчера, немислизавчера, немислизавчеранемислизавчеранемислизавчеранемислизавчера…
…
Вчера беше… ммм… ъх…
…
И в този момент се случи. Спомни си. Спомените за вечерта, за неговата ръка между краката й… за първи път докосваща, галеща, притискаща, мачкаща, точно както тя иска. Осъзнати движения, докосване с желание… любопитство или пълно подчинение, желание струящо от пръстите му. Свърши се. Застави се да спре, но се случи.
Първо измокри бикините й, започна да попива в плата, на който седеше. Една бавна струка по левия й крак, последвана от много бързи, разтичащи се по краката й. Все по-бързо, все повече. Водопад изплъ(т)зващ се от нея, буйно, измежду краката й, чува се тропота на хиляди препускащи коне.
Художниците не забелязваха нищо. Как може да не чуват, да не виждат водата й? Водата, която пропълзава първо предпазливо до стативите им, а после ги залива и отнася?
Вече цялата стая беше пълна с водата й. Художниците се разтвориха в нея с глух писък и нищо повече. Останаха само картините им. Вече не се виждаха и стените на стаята. Тя се носеше във водата си, а около нея – недовършените картини на художниците. Сънувала бе подобни моменти на пълна безтегловност.
Случи се, че картините оживяха. Нейните образи, почти довършени – с леко щриховани лица или само почти ясни форми, започнаха да плуват около нея. Живописни по намерение на художниците, цветни, с лъскава маслена кожа.
Доближиха се до нея, втренчиха се в нея, огледаха нея. Започнаха да дърпат кожата й. Тялото й – истинското й тяло, започна да я боли. Цялото. Болеше я, раздираше я, вцепеняваше се заедно с нея.
Водата започна да навлиза в гърлото й, да изгаря белите й дробове. Само ако можеше да извика или да се помръдне, всичко щеше да свърши.
Очите й се нацепиха, превърнаха се в пясъчни, грапави точки.
…
Тя мигна и всичко свърши. Художниците рисуваха, сякаш нищо не се беше случило. Тя мигна втори път. Светлината в стаята се избистри, всчико придоби предишните си очертания. Размърда тялото си, усети, че я боли главата от печката, която трябваше да я топли. Започна леко да масажира левия си крак.
- Имаш ли нужда от почивка?
- Май да… схвана ми се кракът.
Вашият коментар засега
Вашият коментар
