Ела беше на около двадесет. В нейният свят никой не беше сигурен кой на колко години е. Всеки имаше право да бъде на колкото години иска. Това беше една от поправките в Правата на хората от Новата ера. Всеки имаше право да прави с живота си какво иска. Хората бяха почти свободни. защото например човек имаше свободата да учи каквото иска, колкото време иска, но беше длъжен да получи и защити най-високата степен на това, което си е избрал. На някои им отнемаше почти целия живот. Но те просто не бързаха.
Ела нито бързаше, нито изчакваше. Тя, както всички следваше своя си ритъм. Учеше Междугалактически туризъм.
Странното беше, че в свят, като нейният, в които всеки човек е свободен да прави каквото иска, имаше правило, според което, ако учиш в група, нокой от тази група, макар и достигнал нужното ниво за да продължи напред в образованието си, не можеше да продължи, преди всеки един член от групата да беше достигнал нужното ниво за продължаване. Това правило имаше за цел никой да не се чувства по-различен или по-лош или добър от другите, а другите, да се научат на толерантност и на това да помагат.
Групата на Ела беше дотигнала бързо и лесно нужното ниво и като награда за труда им, щяха да отидат до последната истинска, а не синтетична гора, на планетата. Пътуването беше дълго, но не и изтощително, защото всички имаха хапчета за енергия и поради тази причина, когато пристигнаха до Гората, се чувстваха не само подри, но и напълно отпочинали.
- Това, освен че е най-старата гора на планетата ни, но иу последната истинска. – започна учителят им, които ги водеше на екзкурзията. – Както знаете учените успяха да създадат машина, която действа на принципа на фотосинтезата. След нейното откриване горите вече станаха ненужни. Затова бяха премахнати всички гори, с цел освобождаване на нови територии за градове. Сигурен съм, че и знаете, че все пак беше решено да остане поне една естествена гора, като паметник. И така… тази гора е била… – учителят беше доста увлечен в речта си и затова не беше забелязал, че Ела се опитваше да каже нещо. След като тя се изкашля двадесетина пъти, той й обърна внимание. – Ела, да не искаш да споделиш нещо с групата?
- Да. – тя си пое дъх и излезе пред групата ученици. – Както искаше да каже учителят, тази Гора е била най- голямото бяло петно в древната Амазонска джунгла. Всички знаем, че зад тази планина, до която е разположена Гората, се намира един от “белите дробове” на планетата ни. Но колко от вас збаят, че това място се е наричало “Гръмотевичната гора”? И колко от вас знаят, че тук е живяла циливизация (вече изчезнала безследно както всички малки общности) е вярвала, че в тази планина живеят Гръмотевични птици? – тя замълча и огледа групичката пред себе си. Всички мълчаха и чакаха тя да продължи историята си. – Според това племе Гръмотевичните птици имали способността с едното си око да виждат света в който живеем ние, а с другото – световете невидими за нас, отвът нашата реалност. Птиците летят между тези два свята – света на видимото, всичко което можем да докоснем, и този на невидимото, непознатото… може да се каже дори “извънземното”.
(следва продължение)
