6. Приказката на падащите листа декември 15, 2007

Имало едно време, в една приказка, един великан на име Лев. Всички великани от приказките са лоши и обичат да похапват деца. Или поне ние си мислим така. Защото Лев не бил такъв великан. Той не живеел в студени пещери в някоя страшна планина и не обичал да яде деца. Нито девици. Всъщност той бил вегетарианец. И живеел в къща. И си имал градина. Може да се каже, че Лев бил градинар. Градината му била голяма и в нея растяли най-различни цветя. Всеки един вид растение можело да се открие там. А между различните градини имало високи дървета с гъсти корони. А на клоните им живеели птици. Всъщност в градината на Лев живеели само един вид птици. Те били малко по-различни. Не можели да пеят, както другите. Тяхната песен звучала като гръмотевична буря. Но били чудно красиви, повярвайте ми, такива птици никога не сте виждали. Изглеждали като направени от дим, а цветовете на перата им били толкова ярки и наситени, че човек имал чувството, че всички други цветове около него са сиви и “мъртви”.

Един ден се случило това, че едно червено перо от една от птиците паднало в градината на Лев. И докато той се чудел какво да го прави, то се стопило и изчезнало. А пръстта под него била топла. Взел малко в шепите си, за да я разгледа по- отблизо. И докато я човъркал с пръст, се случило нещо неочаквано.

Едно малко цвете поникнало. Изправило тънкото си зелено стъбълце, на което имало наситено-червена пъпка. Лев гледал това малко чудо в ръцете си и ако една от ръцете му била свободна, то той със сигурно би се почесъл по главата. И така, докато го гледал в пълно и абсолютно недоумение, цветето отново го изненадало. То разцъфнало и ако би имало очи, то със сигурност би погледнало Лев в очите. Те биха били черни и големи, като на кукла, и би гледало с безкрайно любопитство великана, в чиито ръце се родило. Разбирате ли какво се случило… Цветето, решило да порасне в ръцете на Лев. То се родило в шепите му и разцъфнало само за него. Само той усещал неговият аромат, само той знаел за малкото цвете.

И големия, не огромния великан се грижел за своето мъничко цвете. Внимавал вятърът да не прекърши тънкото му стъбълце, а слънцето да не изгори нежните му листенца. Поливал го най- редовно и водил люти и жестоки битки с плевелите, които искали да задушат цветето му, и с гъсеницте, който искали да го изядат. А цветето го дарявало с красотата си и вълшебния си аромат. То съществувало само за Лев, само за него било израснало. И представете си, че е било живо и изпитвало чувства. Тези чувства със сигурност би били чисти и най- искрените чувства на обич.

5. Поляната на Великана декември 15, 2007

на М. от А. за Р. към Ц. и А.

Момиченцата бягаха, а зад тях шумоляха дълги цветни ленти. Смехът им се спускаше див и прекрасен, сред дърветата, търкулваше се в тревата и се връщаше при децата носещ им топлия дъх на есента. На поляната на Великана по традиция се празнуваше деня на Падащите листа. За този ден няма точна дата. Познаваше се, кога е денят по особената миризма във въздуха… по различния начин по който слънцето светеше… по пожълтелите листа. Всяко дете го усеща и знае, че след този ден, листата ще започнат да падат. Тогава те се събират на поляната на Великана, завръзват цветни ленти по клоните на дърветата, за да не им липсват цветовете им през зимата. Събират шишарки и палят от тях огън, на който си правят печени кестени и ябълки. Всъщност най-забавното за децата е в селцето, което е близо до гората. Защото там се организират най-различни игри, състезания, а вечерта има танци. И когато хората напуснат гората и се върнат в селото, тогава горските същества и изобщо всички обитатели на Гръмотевичната гора се събираха на Поляната на Великана. Истината е, че всъщност листата започват да падат още вечерта, но това Хората няма как да го знаят. Защото не искаха да остават нощем в гората - страхуваха се от нейните обитатели, от сенките, дори от собствените си сянки. Всъщност това много радваше Горските същества, защото по този начин Хората нямаше да им пречат да слушат приказките.

Слънцето почти беше залязло. Едва- едва се виждаше, наситено червената линия на хоризонта. Скоро приказките щяха да започнат на поляната на Великана. Винаги се случваше така, че дърветата на тази поляна първи започваха приказките си. Те бяха и най-старите дървета в гората. Един мъничкък елф бързаше. Той имаше къси крачета, защото още беше дете, а както се знае децата не са много високи. И това елфче се опитваше да стигне навреме на Поляната. То тичаше по една пътека, спъваше се в корените на дърветата, удряше си пръстите на краката в камъните по нея, а от време на време се случваше някой клон да му свали дългата шапка. Но въпреки всичките тези препядствия, то не спираше да бяга и успя да стигне навреме. Спря се задъхано и опитвайки се колкото може по-тихо да диша се  промуши се през всичките Същества и седна до големия камък в средата на поляната. Прегърна коленете си и затвори очи.

Появи се лек вятър. Лентите завързани по клоните на дърветата зашумоляха. Някое дете беше завързало за тях малки звънчета. Звуците от падащите листа и звънчета се сливаваха в едно. Горските същества притихнали слушаха.

Листата танцуваха и в своя танц тешептяха, а шепотът им звучеше като дъжд. Думи от вода, капки - думи в мислите им, в умът им като бърза вода, думите като вода изтичат в съзнанието им. Като коприна изплъзваща се през пръстите, като да се опитваш да държиш вода, образи в ума им, коприна и вода около тях, в тях, през тях. Приказката на падащите листа.

А в селото, децата продължаваха да танцуват с ленти в ръце. И сякаш имаха криле.