2

- Извинявай, но да си виждала една Сянка? – едно момче, направено сякаш от хартия ме гледаше с ужасно големи и тъжни очи. Всичко в него беше сиво. Очите му, дрехите, дори и русата му коса беше някак сивкава. Кожата му беше бледа, а устните му едва се различаваха. Толкова тънки и бледи бяха.
- Как се казваш ? – всъщност изглеждаше като направено от страниците на стара книга. Дори ако се загледаш в него по- подължително ще успееш да раличиш отделни думи, който сякаш бяха вените и капилярите му. “Куче-вълк”, “Дървено знаме” и “Червено” бяха изписани на лявата му буза.
- Нап… – ми отвърна то и се огледа тъжно около себе си.
- Знаеш ли Нап, ако намерим сапун ще успеем да залепим сянката ти обратно за теб. Или… не, не беше така. Да, трябва да я зашием! – и аз смело измъкнах една зелена макара и игла. Но Нап не ме разбра. Само ме погледна учудено.
- Не те разбирам ?
- Ами аз… помислих си, че си като Питър Пан и… нали в приказката става така… – изведнъж погледа му светна и Нап се усмихна.
- Приказка ! Аз знам много приказки. И с удоволствие бих ти разказал някоя, но… – Нап отново се натъжи. – но Сянката ми се изгуби… или аз изгубих нея. А без нея не мога да разказвам…
- Защо… – И какво представлява дървеното знаме и… и все пак ще е добре ако му задавам един по един всичките си въпроси. Нап седна на земята, огледа се отново и започна да ми обяснява :
- Сянката е най- важното нещо, което трябва да имаш за да станеш “Разказвач на приказки”. Там от където идвам… всъщност не е важно от къде съм, но трябва да знаеш, че това е свят на Книгите. И колко прекрасен и вълшебен е. Аз идвам от род на Разказвачи. Има много родове в моя свят. Но родът на Разказвачите е един от най-старите. И в него има традиция, когото детето стане на определена възраст – няма точни години, а по-скоро за това колко е научило само и до колко е израснало, най- старият Разказвач в рода му дава своята Сянка. А Сянката… тя пази всички приказки, който разказвачът на научил… и без нея, няма приказки… не си ги спомням…
- Нап, а всички ли там… в твоя свят, приличат на теб ? – бях седнало до него и извадила Голямия Зелен Термос и пиех чай. Бях му предложила, но той отказа и беше продължил разказа си.
- Всъщност не… всеки изглежда различно. Много често приличаме на старци с големи шапки или старици с дълги бели коси. Но това е само, когато си заслужил името си. Аз… ще заслужа моето, след като стана Разказвач. И тогава ще мога да избера как да изглеждам. Всеки, който няма име прилича на… на…
- На книжно човече ? – отвърнах вместо него, а Нап само кимна и се усмихна някак смутено.
- И все пак не си ли виждала една Сянка ? Прилича на голямо куче или вълк… направено от дърво… червено дърво…
- Съжалявам, Нап, не съм. Но мога да ти помогна да я намериш ?
- Наистина… – и той стана и започна отново да се оглежда. – Добре…
- И знаеш ли… имам идея кой би могъл да ни помогне. – и без да чакам въпросът му, му посочих към Ориетировичъкът, който сега се оглеждаше с дебнещ поглед на хищник. Нап ме погледна изплашен. – Не, не се тревожи. Вярно е, че изглежда малко…всъщност много страшен и има гадния навик да ти показва по няколко пъти грешките ти, но затова пък страда от мания да помага. Хайде ела… – и станах и уверена тръгнах към Ориетировичъкът. Нап, не толкова уверено ме последва, гледайки неспокойно към Ориетировичъкът.