4. Гъби октомври 22, 2007

Зелената фея от Стария кестен не обичаше да я наричат Малката Зелена фея от Стария кестен и винаги се сърдеше и скръстваше ръце, когато някой по погрешка я нарече така. Затова всички, за по-лесно и безопасно се обръщаха към нея със „Зелената фея”.
Зелената фея наистина беше малка и нямаше криле. Някой феи имат, но тя не беше от този вид. Тя живееше в Стария кестен. Всъщност никое Същество от гората не си спомня кога тя се беше нанесла там. Сякаш тя винаги е била част от кестена. Феята живееше в него и никое горско животно или Същество не се опитваше да я изгони от там. Нищо, че кестена беше голям, на няколко стотина години и през лятото под неговите листа имаше дебела сянка и приятна прохлада, а през зимата шумата от същите тези листа, топлеше приятно, нищо, че беше близо до потока и в коренете му растяха най-вкусните гъби в цялата гора. Нищо от това не беше изкушение за тях. Защото според тях, самият кестен беше безплоден. Той според тях не даваше кестени. И поради тази причина мислеха, че никак не е приятно място за живеене. Защото горските Същества не харесваха безплодните растения. Особено тези, който по принцип трябва да дават плодове. Просто не им вдъхваха доверие. А горските животни обичаха Зелената фея и затова не искаха да я изгонят от дома й. И въпреки, че Съществата не харесваха кестена, те много уважаваха Феята. Защото тя беше Фея до върховете на косите и пръстите си. Обичаше да помага и да вижда, че всички около нея са здрави и щастливи. И за да бъдат всички такива, тя полагаше много грижи. Но моля ви, не си правете грешния извод, че тя изпълняваше желания. Не. Тя можеше да прави вълшебства, но не и чудеса. Зелената фея беше преди всичко Горска фея и като такава се грижеше всяко растение в Гръмотевичната гора да расте, дава плодове и изобщо всичко да му е наред. Единственото, което Съществата можеха да приемат, че е магия, беше нейната невероятна способност да бъде винаги там, където се нуждаеха от нея.
Най- близкият на Зелената фея беше Билкарката. И това никак не е странно или случайно. Винаги, когато Билкарката се нуждаеше от някоя билка, която или не може да намери или просто сега не й е сезона или времето на растеж, Зелената фея намираше за нея. А Билкарката, освен, че умееше да прави любимия чай на Феята, винаги й помагаше да почисти шумата събрала се около кестена и да събере нужните й плодове ( тази работа, която може би ви се струва лесна, беше много сложна и трудна за Зелената фея, защото както вече казахме, тя беше мъничка по размери.) Но най – вече Билкарката пазеше гъбите растящи под кестена. Не, не всичките гъби, а само един по-особен вид. Този вид, растеше само под кестена на Феята и тя не позволяваше на никого да ги къса и да си прави гъбена супа от тях. А Билкарката ги пазеше от по-подлите и лакоми Същества, когато се налагаше на Феята да пътува. Един ден, Билкарката реши да посети Зелената фея. Приготви от любимият й чай, набра малко шипки и се запъти към Стария кестен. Откри я да седи на един от по-ниските клони на кестена, да си тананика и ниже на дълъг конец цветове от Момина сълза.
- Познай ! Приготвих малко от онзи чай. Нося шипки и се надявам да ми позволиш да набера малко мухоморки за една отвара. – Зелената фея се усмихна кимна с глава и изчезна. След малко се появи носейки една жълта чаша на оранжеви и зелени райета, голяма колко напръстник. Седна на същия клон :
- Няма ли да ми сипеш малко чай? Гъбите няма да избягат, но от сега искам да те предупредя да не пипаш от жълтите.
- Те всичките са жълти, ако питаш мен… освен с малки изключения. – отвърна й Билкарката въздишайки и наливайки чай на Феята.
- Да, но аз имах предвид…
- Знам, онези с жълтите шапки и зелени стъбла, който растат откъм източната страна на кестена. Всеки път ми казваш едно и също. Вече съм си научила урока. – отвърна й раздразнена Билкарката.
- Съжалявам… навик. Тези гъби са много важни за мен. Затова… – оправда се Феята и отпи с удоволствие от чая си.
- Защо ? – попита я направо Билкарката. Това не беше първия път, когато тя питаше това, но се надяваше сега да има късмет. И този път дали беше заради чая и шипките или аромата на Момината сълза, но Феята се реши да разкаже историята на Гъбите на Билкарката.
- Слушай… ще ти разкажа защо толкова много ги пазя. Но ти не трябва да споменаваш на никого.
- Добре, обещавам. – отвърна й съвсем сериозна Билкарката. Когато тя даваше обещания, а това се случваше рядко, тя наистина ги спазваше. Зелената фея се усмихна доволна знаейки това качество на приятелката си, отпи от чая и с притворени очи започна разказа си.

Случи се преди много години. Ти още не беше родена. Може би и твоите родители. Тогава гората беше по-различна. Нещо във въздуха и водата. Не мога да ти го обясна. И Съществата не бяха такива, а Гръмотевичните птици… не те си бяха и такива тогава, но никой не се страхуваше от тях. Аз пак се грижех за растенията и си живеех в Стария кестен ( тогава също го наричаха така.).
Един ден… най-обикновен ден от началото на пролетта открих, че на една от големите мухоморки спи едно човече. Не бях виждала никога такова като него. Имаше къси руси коси, който стърчаха настрани, и създаваха илюзията, че главата му е по-голяма от тялото, което беше много слабо и издължено. Човечето беше облечено в зелени дрехи, плътно прилепнали по тялото му. И ако не се бях вгледала много внимателно, бих помислила, че това е цвете, оставено там от някоя птица. Тогава на Стария кестен имаше много гнезда и на него живееха много птици. Сега не е така, защото… е, ще разбереш защо. Не исках да го събуждам, затова само седнах на един нисък клон и зачаках. Чак към обяд то се размърда и отвори очите си. Виждала ли си някога искрящо зелено ? Наситено, искрящо зелено ? Такива бяха очите му.
Събуди се и се огледа. Не ме забеляза и тогава реших изобщо да не му се показвам. Само да го наблюдавам. Години по- късно научих, след като разказах на една Нимфа за него, че то е било от страната Ветите. Тя е била само веднъж близо до границата й. Но не влязла в нея, защото имало споразумение между тях и Ветитете. Тя не ми каза какво, но беше много учудена, че някое Ветите е напуснало страната си. Те били изключително затворен народ.
И така… заживях с него. То не знаеше, че съществувам, но това беше удобно за мен. Така можех да го наблюдавам и сама да реша кога да се запозная с него. Всяка сутрин му оставях малко плодове, а то си мислеше, че са от птиците. Всъщност по цял ден само ги слушаше. Стоеше затворило очи и слушаше песните им. Понякога им говореше. Как неговата родина била невероятно красива, но в нея нямало нито едно същество като тях. Имало само пеперуди, който също били много красиви, но по нищо не могат да се сравняват с тях. Често съжаляваше, че не може да разбере какво пеят, а аз… аз тогава си мислех, че птиците дори не го забелязваха.
Когато наближи есента си направи дом в корените на кестена, от източната му страна. И заживя там, доволно, че има дом до птиците. Аз бях престанала да му обръщам внимание. Имах много работа, защото зимата, която наближаваше щеше да бъде много студена и трябваше да подготвя мното от растенията, несвикнали на такъв студ. А самата зима изобщо не излизах навън, освен ако някой няма нужда от мен. Но всички се бяха подготвили много добре за студът и почти не ме търсеха. Съвсем бях забравила за човечето. Това беше първия и мога да те уверя последния, в който съм забравяла някое същество. Напролет, когато глухарчетата започват да цъфтят и птиците да се връщат в гнездата си, се сетих за него. Но то беше изчезнало. На мястото на домът му бяха израснали гъби. Наситено жълти чашки и зелени стъбла.
Човечето беше изчезнало. Както и птиците. Повече не се върнаха.

Феята допи чаят си.
- Сега разбираш ли, защо така ги пазя?

2 октомври 8, 2007

- Извинявай, но да си виждала една Сянка? – едно момче, направено сякаш от хартия ме гледаше с ужасно големи и тъжни очи. Всичко в него беше сиво. Очите му, дрехите, дори и русата му коса беше някак сивкава. Кожата му беше бледа, а устните му едва се различаваха. Толкова тънки и бледи бяха.
- Как се казваш ? - всъщност изглеждаше като направено от страниците на стара книга. Дори ако се загледаш в него по- подължително ще успееш да раличиш отделни думи, който сякаш бяха вените и капилярите му. “Куче-вълк”, “Дървено знаме” и “Червено” бяха изписани на лявата му буза.
- Нап… - ми отвърна то и се огледа тъжно около себе си.
- Знаеш ли Нап, ако намерим сапун ще успеем да залепим сянката ти обратно за теб. Или… не, не беше така. Да, трябва да я зашием! - и аз смело измъкнах една зелена макара и игла. Но Нап не ме разбра. Само ме погледна учудено.
- Не те разбирам ?
- Ами аз… помислих си, че си като Питър Пан и… нали в приказката става така… - изведнъж погледа му светна и Нап се усмихна.
- Приказка ! Аз знам много приказки. И с удоволствие бих ти разказал някоя, но… - Нап отново се натъжи. - но Сянката ми се изгуби… или аз изгубих нея. А без нея не мога да разказвам…
- Защо… - И какво представлява дървеното знаме и… и все пак ще е добре ако му задавам един по един всичките си въпроси. Нап седна на земята, огледа се отново и започна да ми обяснява :
- Сянката е най- важното нещо, което трябва да имаш за да станеш “Разказвач на приказки”. Там от където идвам… всъщност не е важно от къде съм, но трябва да знаеш, че това е свят на Книгите. И колко прекрасен и вълшебен е. Аз идвам от род на Разказвачи. Има много родове в моя свят. Но родът на Разказвачите е един от най-старите. И в него има традиция, когото детето стане на определена възраст - няма точни години, а по-скоро за това колко е научило само и до колко е израснало, най- старият Разказвач в рода му дава своята Сянка. А Сянката… тя пази всички приказки, който разказвачът на научил… и без нея, няма приказки… не си ги спомням…
- Нап, а всички ли там… в твоя свят, приличат на теб ? - бях седнало до него и извадила Голямия Зелен Термос и пиех чай. Бях му предложила, но той отказа и беше продължил разказа си.
- Всъщност не… всеки изглежда различно. Много често приличаме на старци с големи шапки или старици с дълги бели коси. Но това е само, когато си заслужил името си. Аз… ще заслужа моето, след като стана Разказвач. И тогава ще мога да избера как да изглеждам. Всеки, който няма име прилича на… на…
- На книжно човече ? - отвърнах вместо него, а Нап само кимна и се усмихна някак смутено.
- И все пак не си ли виждала една Сянка ? Прилича на голямо куче или вълк… направено от дърво… червено дърво…
- Съжалявам, Нап, не съм. Но мога да ти помогна да я намериш ?
- Наистина… - и той стана и започна отново да се оглежда. - Добре…
- И знаеш ли… имам идея кой би могъл да ни помогне. - и без да чакам въпросът му, му посочих към Ориетировичъкът, който сега се оглеждаше с дебнещ поглед на хищник. Нап ме погледна изплашен. - Не, не се тревожи. Вярно е, че изглежда малко…всъщност много страшен и има гадния навик да ти показва по няколко пъти грешките ти, но затова пък страда от мания да помага. Хайде ела… - и станах и уверена тръгнах към Ориетировичъкът. Нап, не толкова уверено ме последва, гледайки неспокойно към Ориетировичъкът.

Портал 1 октомври 8, 2007

- Мястото ти не е на тази опашка! – ми каза висока фигура. Облечена в черни панталони, бяла риза и зелена жилетка, тя ме гледаше от високо, а на дългия й нос бяха се настанили кръгли очила. Един от дългите й пръсти настойчиво почукваше върху една значка закачена на жилетката. “Ориетировичъкът”.
- Надписа на значката ви, не е ли грешно написан… - той ме изгледа сърдито и категорично поклати глава. – Мястото ти, момиче, не е на тази опашка. – и той извади от вътрешния джоб на жилетката си един огромен червен тефтер. От някъде в ръката му се появи молив, той го наплюнчи и отвори тефтера си, забивайки нос в него. Само очите му, ме наблюдаваха иззад очилата. – Трите ти имена и любим плод.
- Савина Илиева…
- Не, не тези три имена, а другите. – прекъсна ме той. – И не гледай в краката си, там нищо не е написано.
- Ами… - нямам никаква идея за какви имена ми говореше. Всъщност имам идея - да налучквам. – Чорапче, Никол(а), Аз-ът и… - видях как моливът започна да шари по тефтера. Надигнах се на пръсти – исках да видя какво пише или рисува, но “Ориетировичъкът” не изгледа отново с онзи сърдит и категоричен поглед и аз се отказах. Търпеливо започнах да се люшкам напред-назад. След малко той затвори рязко тефтера и доволно, не направо победоносно ме изгледа от главата до петите.
- Чорапче, Никол(а), Аз-ът, понякога и Драконче, Ка-кко или – и той се засмя самодоволно – и много рядко Савина. Любим плод – праскова. Обичаш меденки и целувки, но не можеш да готвиш. Всъщност какво против ябълките имаш ?
- Аз… от къде знаеш всичко това ?
- Тук всичко е написано за всеки един. – и той потупа вътрешния си джоб, още по-доволен. – Знам даже колко пломби имаш. – Е, браво на него, аз това не го знам. – И ти, според тази информация, не си подходяща за длъжността “Спасител на Хора и подобни.” На мен повече ми приличаш на шивачка. Тази мешка от калъфка ли си я направила. – и той посочи моето “Шарено чувалче”, което бях оставила на земята до мен. Отворих уста да му отговоря, колко много всъщност си го харесвам и изобщо не ме интересува мнението му, но “Ориетировичъкът”, отново ме прекъсна. – Всъщност това не е от значение. Мястото ти изобщо не е на тази опашка. Ти дори нямаш крила и ореол. А това са първите атрибути, нужни на един “Спасител на Хора”. Следователно, мястото ти…
- Да, разбрах “Мястото ти не е на тази опашка”. Но, човека на вратата ми каза да застана тук. – обърнах се и посочих към вратата. Която беше изчезнала. Изглежда човека не се беше шегувал като ми каза, че от тук няма как да избягам, вляза ли веднъж.
- Покажи ми “Книгата” си. Веднага ще ти кажа, къде трябва да застанеш. – измъкнах от чувалчето си една тетрадка и му я подадох. Това всъщност не е точно тетрадка. Не е точно и книга. По- скоро е нещо като папка, в която има събрани разни неща, показващи какви интереси и хобита имаш. Мечти, желания. мании и т.н. И също задължителната “Голяма Анкета за Фаворитите” или накратко – “ГАФ”.
- Така… в “ГАФ”-а ти пише, че искаш да станеш “Майстор на маски и кукли”. Но също и имаш интереси към… - и той продължи да чете “ГАФ”-а ми. И колкото повече четеше, толкова повече веждите му се качваха нагоре по челото му, докато накрая имах чувството, че ще изчезнат в рядката му черна коса. – Гледай ти, колко много интереси си имаш. Сигурна ли си, че искаш да си “Майстор на маски и кукли.” Можеш да станеш и добър “Математик и други смахнати същества” или “ Еко-Гея-Защитник”. Поне така мисля, като гледам какво те интересува. А мислила ли си да станеш “Книжно същество и Произтичащи-от-това” и да работиш в някоя “Голяма Къща на Книгите” .
- Мислила съм… но накрая реших да стана това. “Майстор на маски и кукли.”
- Добре,както искаш. Трябва да застанеш на онази опашка там, точно зад жената с пауновите пера. – и той ми посочи една едра жена, цялата не само в паунови пера, но шалове и мъниста. Благодарих му и тръгнах натам, а той се стрелна към едно дребно момче застанало на опашка от хора в скафандри.