септември 17, 2007
“Слънцето грееше…” - тя се замисли и започна да гризе молива си. Но беше забравила, че това е онзи, с гумата и след като отгриза част от нея, намръщи се опита да я изплюе, остави молива, скръсти ръце и се разсърди. Разказът й не вървеше. А беше имала наистина добра идея. Пусна си музика и продължи да гледа намръщена.
- Е, как върви? – попитах я, поставяйки ръцете си на раменете й. Тя продължаваше да се мръщи. Започнах бавно да масажирам врата й.
- Направо тича… - отвърна след малко, като махна ръцете ми, стана и грабна червената си риза. Както винаги я беше захвърлила на облегалката на стола. Измъкна една тетрадка, пъхна я в мешката си, направена от шарена калъфка. – Отивам да се разходя малко… - Целунах я, а тя се усмихна някак, не направо разсеяно и изчезна. В такива моменти – “творчески кризи”, както ги наричаше на шега тя, беше най-добре да я оставя сама. Смених музиката и продължих да чета. Очаквам след около половин час да се върне, с усмивка и да ме измъкне за да ме заведе на някое място, което е открила по време на разходката си. Може докато я чакам да отида и да купя сладолед… или плодове… кое ли ще е по-подходящо за новото място?… шоколад…
* * *
Слънцето не грее… има облаци и студен вятър. Всъщност това е любимият й вид време. Отказва се да пише разказа… изглежда сега не му е времето. Започва безцелно да се разхожда из парка. Забелязва една малка пътечка и тръгва по нея. Не след дълго тя я извежда до едно високо дърво, идеално за катерене. Лошото й настроение вече го няма и тя затваря очи, представяйки си, как ще дойде тук с Лев, ще се скрият между клоните и ще ядат сладолед… или плодове… или шоколад. Чува стъпки. Обръща се стресната от това внезапно прекъсване на мечтанието й. По пътечката, навел глава и гледащ в краката си, върви срещу нея Англичанина. Тя търпеливо чака той да я забележи. И когато той спира до нея, тя чака той първи да заговори. От последната им среща е минала ужасно много време. Тя тайно се страхуваше, че отново ще го види. Но това на никого не казваше. След последната им среща, тя беше поискала да се раздели с Лев. Може би една от причините беше Англичанина, тя не беше сигурна и затова се страхуваше.
- Няма да те заболи, обещавам… - каза с усмивка, след като й омръзна да мълчи.
- Ще ме заболи. – отвърна й той веднага с категоричен и мрачен тон.
- О, не бъди песимист. – каза тя, махайки с ръка. – Ти дори не ме пита от какво.
- Е, добре. От какво.
- Ако се усмихнеш. Обещавам ти… е, винаги има риск от много смях да те заболи корема… но не сме ли всички поне малко авантюристи? – отвърна му, смеейки се на думите си.
* * *
И тогава той измъкна от джоба си един невъзможно огромен чук. Като онези по анимационните филмчета. И започна да чупи, да руши всичко около себе си. Тя не очакваше всичко това. Протегна ръце да го прегърне, но той счупи ръцете й. И нея и света около тях… всичко беше счупено, разрушено. И продължи напред. А зад гърба му, като на снимка всичко стоеше, тя се събра наново и го гледаше как той продължава напред. Света се подреждаше след него, а той упорито вървеше напред и се опитваше да го разруши. Появи се вятър и го отнесе… на малки песъчинки… навя се в краката й и тя го събра в шепите си.
- Е, ти какво очакваше ? И аз опитах така, но нищо не се получи. Но май още не разбираш… Е, както искаш. Изглежда сега не му е времето.
И тя го остави да се събира по добре познатата система и се върна при Лев. А той я очакваше с всичката топлина, която вятъра беше откраднал от ръцете й. За да я стопли, Тя скри лице в рамото му – Срещнах Англичанина… той пак прави Онова. – каза възмутена и го прегърна още по-силно. – Дали някого ще разбере?
- Не си справедлива. Но можеш да очакваш всичко да става така, както ти искаш или ти харесва.
- Знам… но все пак…
А Лев я целуна и вече не мислеха за Англичанина.
