Появих се на гарата навреме. Влакът й беше дошъл по разписание, но докато съм се оглеждал за нея, тя е минала покрай мен и скрила. Видях я едва, след като на гарата не остана нито един човек. Тя беше застанала точно зад мен, скръстила ръце и сложила единият си крак пред другия, усмихваща се самодоволно, облегнала се на стената. И пак, както преди, тя стоеше и ме гледаше как вървя към нея. Винаги съм се питал, какво ли мисли в тези моменти.
- Как беше пътуването ? - предварително знаех какво ще ми каже. Тя обожава да пътува. Луда е. Обича да пътува рано сутрин с автобуси и да гледа как слънцето изгрява. Обича да хваща влакове късно вечер и да заспива в тях. Обича да спира коли на стоп само за да може да се запознае с някой. А понякога, просто върви, докато не излезе от града, не стигне до някое поле и не легне в него, за да гледа облаците. Ляга винаги на най-шарените скамейки в парка и гледа небето през клоните на дърветата. А любимото й време е онова, ужасното, когато през пет минути вали и грее слънце. Тя обича вятъра в косите си.
-Беше прекрасно! Невероятно! - само за миг самодоволната й усмивка изчезна. Тя пак беше онова въoдушeвено дете, което е видяло как фокусникът е извадил гълъби от ръкавите си. Започна да подскача около мен, да говори бързо и жестикулира настина много опасно за здравето ми. Такавa си беше - развълнува ли се, трябва много да се постараеш, за да си в крачка с нея. Понякоgа си мисля, че е влюбена в гласа си и изпитва истинско удоволствие да се слуша как разказва нещо или чете.
Обикаляхме цял ден градът. Бях й обещал, че когато пристигне тук, ще й покажа всички красиви места. Носеше фотоапарата си и я виждах как си отбелязва в главата, да се върне тук и да снима някой по някакъв начин. Обичаше да прави снимки, макар, че много рядко ги харесваше. Но това не я спираше да снима. Беше се обадила предварително на всичките си познати и на всеки час и половина имаше среща с някой. Цял ден обикаляхме градът и се срещахме с познатите й. За миг не беше моя, постоянно хвърчеше сред приятелите си. Всичките ми планове за това как ще прекараме денят бяха разбити на пух и прах за отрицателно време. Поне вечерта щеше за малко да е моя - щеше да спи у нас.
- Ако завали, ще си сложа лилавата шапка. - ми беше казала по телефона, преди да пристигне. Нямаше как да завали. Очакваше се слънчево, с лек вятър време. Но тя си беше една аномалия. Мъничка, но все пак аномалия. И затова не се учудих прекалено много, когато изведнъж заваля. Тя се засмя и извади лилавата си шапка, с която, според нея прилича на френски художник експресионист, рисуващ на брега на Реката. А след това застана под дъжда, затвори очи и остави капките да пада по лицето й и да се стичат към брадичката й, от където капеха върху шалът й. Да, тя носеше шал и през лятото, Не дебел зимен… не точно зимния си шал носеше, с който се загръщаше като с пончо, когато й станеше студено.
- Гладна съм… - това беше първото нещо, което ми каза, когато влезе в апартамента ми. - Направи ми палачинки… - прошепна достатъчно ясно, докато се стрелна покрай мен и се залепи на библиотеката ми. Докато й правех палачинки, тя не изгуби интерес към книгите ми. Накрая, когато вече поставях бурканчето със сладко от шипки - любимото й, тя вече си беше избрала книга и четеше от нея.
- Ако искаш я вземи.
- Наистина. - тя се усмихна като малко дете, стана и се доближи до мен, сякаш иска да ме помирише. Очаквах да каже поне едно “благодаря”. Но всъщност не ми трябваше. Само като гледах с какво удоволствие унищожава всичките палачинки, се чувствах възнаграден за труда ми.
- Няма ли да опиташ? - попита ме с пълна уста, преглътна и ми подаде една палачинка. Седнах срещу нея и набързо си изядох палачинката. А след това и още една, и още една, и още една… много вкусни палачинки бях направил…
След това гледахме филм. Или по-точно аз гледах филм, а тя дремеше на рамото ми. Беше станала много рано, за да успее да бъде преди обяд тук. Накрая се опитах да я пренеса до леглото ми, но тя се събуди, измънка, че ще спи на дивана и се остави да я заведа в леглото ми. Съблече се по най-измъчения начин, който някога съм виждал. Поне половин час се бори с блузата си, а чорапите бяха истинско премеждие, едва не се уби, докато не си събуваше дънките. Заспа в мигът, в който главата й докосна възглавницата. Завих я, върнах се да разбера, дали няма да убият най-накрая главния герои, а на вън валеше все по-силно.
Филмът свърши. Апартаментът ми тънеше в мрак. Само една улична лампа осветяваше стаята, в която тя спеше. Реших да погледна как е, преди и аз да си легна. И останах до леглото й, гледайки я как спи. Изведнъж тя се стресна в съня си и се събуди. Понякога, когато спяла, имала чувството, че спира да диша. Сигурно и така се беше случило, защото започна да си поема дълбоко въздух. Отвори очи и погледна право в мен. В първия момент не ме видя, все още блуждаеше в съня си. А после се усмихна смутена. Стояхме и се гледахме мълчаливо. Виждах, как постепенно усмивката й изчезваше, а на нейно място застава едно напълно непознато лице, което ме изучаваше, като изплашено животно. Премигна няколко пъти и отново си беше тя. Сякаш нищо не се е случило. И преди съм виждал подобни вцепенявания. Случвало се е, в един миг да се смее, да е невероятно щастлива и само за миг да се загледа в нещо и да стане съвършено тъжна.
-Легни до мен. - ми каза, отново усмихвайки се. Нищо не й отговорих. На свой ред я изучавах, но без този неин страх. - Легни до мен, обичам, когато усещам, че си до мен… чувствам се… спокойна…
Тогава легнах до нея. Тя не ми даде да се завия, а се уви още по-плътно с одеялото. Обърна се към мен и се сви на кълбо. Главата й беше до гърдите ми и знаех, че сега е с широко отворени очи и се опитва да запомни този миг и разбере всичките си усещания. Знаех, че след малко ще ги затвори и ще издаде онзи, характерен за нея звук, който издаваше, винаги когато беше доволна. Казваше, че неволно го издава. Знаех всичко това, нищо, че лицето й беше скрито от косата й. Всъщност косата й беше едва ли не навсякъде. Изчакаш дишането й да се успокой и да заспи и отместих всички непокорни и своенравни кичури коса от лицето й.
Тогава, в този миг, я видях за първи път, такава, каквато беше. Не онова щастливо дете, което реагира на света, все едно го вижда за първи път. Не беше онази самоуверена жена - мъжеубийца, на каквато се правеше, която знае как да постига целите си. Не беше изгубеното облаче, носещо се накъдето вее вятъра. Беше себе си. Едно дете-жена, имащо нужда от закрила и сигурност, което се страхува от бурята навън. Което имаше нужда някой да бъде до нея, докато спи, за да я пази от кошмарите. Обичах я повече от всичко. И ме болеше, че тя ме обича, но не така, а както би обичала по- големият си брат, който я закриля. Прегърнах я силно, тя въздъхна в съня си и затворих очи. Навън бурята се усилваше.
