Убих го в мислите си.
Лежах в леглото си, ароматната пръчица изпращаше към мен на вълни упойващи кълба дим… бавно се унасях, заспивах, когато го убих.
Първо се появи сцената на „местопрестъплението“ – алея с високи дървета и гъста трева. И всичко беше в зелено. Зелена беше и водата в реката, покрай която минаваше алеята.
Стояхме на малък кей.
После… първото, което видях беше той – едва дишаш, с тих, хриптящ звук. Смачкан, накъсан – парчета сива хартия в краката ми. Трепереше и се опитваше да се събере, за да може да се изправи и да ме докосне. Да ме хване за раменете и разтърси. Да ме накара да кажа, че всичко това е било ужасна шега.
Той беше сива, смачкана хартия и нямаше вятър, който да я отнесе.
После, започнах да усещам себе си.
Беше като пробуждане от кошмар – вцепененото ми тяло, бавно, несигурно, че кошмарът е свършил, започва да мърда и раздвижва. Бях права. Стоях на две-три стъпала над него.
Студена, далечна, не Аз, а друга, която държи в ръката си кибрит. Кутийката кибрит, която той ми подари… Стой над него и гледа гърчещата се маса пред себе си с очите на учен, наблюдаващ интересно явление, което си заслужава да бъде описано, изучено и забравено.
Той беше моят експеримент и аз сега щях да науча как гори хартията.
Запалих го. Беше лесно. Стоях, удобно настанила се в себе си и едва ли не с детско удивление наблюдавах движенията си. Нямаше викове в главата ми, нито вътрешна съпротива. Драснах клечката и я пуснах над него. Запалих го. Целият. И когато първите пламъци се появиха по краищата му, за миг поисках да го спася, след като почти не го убих. Но не направих нищо. Стоях и вцепенена го гледах.
И тогава за първи път видях очите му. Той ме гледаше със страх, с очите на диво животно, затворено и осъзнало каква съдба го очаква. Неизбежна, в която не го очаква нищо красиво и добро.
Този страх, този ужас, не изчезнаха. Без звук, без опит да избяга, той гореше в краката ми. И аз вече не исках да го спася. Исках да изгори. До край. Мразех го, гневях се на тази негова пасивност, на това Нищо.
Когато той изгоря и от него остана само пепел, аз му обърнах гръб и си тръгнах. И тогава се появи вятър, който го разпиля. Прекалено късно, той закъсня.
Убих го и нищо не остана от него.
