юли 31, 2007
Тихо! Слънцето се събужда…
И само до тук.. повече не можех да си позволя да закъснявам и да се бавя… А зад мен - Луната залязваше…
юли 31, 2007
Мисля, че това е ужасна проява на самовлюбеност или поне най-малкото на любовта ми към обувките ми…. 
1 септември юли 31, 2007
Убих го в мислите си.
Лежах в леглото си, ароматната пръчица изпращаше към мен на вълни упойващи кълба дим… бавно се унасях, заспивах, когато го убих.
Първо се появи сцената на “местопрестъплението” - алея с високи дървета и гъста трева. И всичко беше в зелено. Зелена беше и водата в реката, покрай която минаваше алеята.
Стояхме на малък кей.
После… първото, което видях беше той - едва дишаш, с тих, хриптящ звук. Смачкан, накъсан - парчета сива хартия в краката ми. Трепереше и се опитваше да се събере, за да може да се изправи и да ме докосне. Да ме хване за раменете и разтърси. Да ме накара да кажа, че всичко това е било ужасна шега.
Той беше сива, смачкана хартия и нямаше вятър, който да я отнесе.
После, започнах да усещам себе си.
Беше като пробуждане от кошмар - вцепененото ми тяло, бавно, несигурно, че кошмарът е свършил, започва да мърда и раздвижва. Бях права. Стоях на две-три стъпала над него.
Студена, далечна, не Аз, а друга, която държи в ръката си кибрит. Кутийката кибрит, която той ми подари… Стой над него и гледа гърчещата се маса пред себе си с очите на учен, наблюдаващ интересно явление, което си заслужава да бъде описано, изучено и забравено.
Той беше моят експеримент и аз сега щях да науча как гори хартията.
Запалих го. Беше лесно. Стоях, удобно настанила се в себе си и едва ли не с детско удивление наблюдавах движенията си. Нямаше викове в главата ми, нито вътрешна съпротива. Драснах клечката и я пуснах над него. Запалих го. Целият. И когато първите пламъци се появиха по краищата му, за миг поисках да го спася, след като почти не го убих. Но не направих нищо. Стоях и вцепенена го гледах.
И тогава за първи път видях очите му. Той ме гледаше със страх, с очите на диво животно, затворено и осъзнало каква съдба го очаква. Неизбежна, в която не го очаква нищо красиво и добро.
Този страх, този ужас, не изчезнаха. Без звук, без опит да избяга, той гореше в краката ми. И аз вече не исках да го спася. Исках да изгори. До край. Мразех го, гневях се на тази негова пасивност, на това Нищо.
Когато той изгоря и от него остана само пепел, аз му обърнах гръб и си тръгнах. И тогава се появи вятър, който го разпиля. Прекалено късно, той закъсня.
Убих го и нищо не остана от него.
Кукла юли 30, 2007
Пред къщата на кукловода имаше дървена маса и четри пъна, обрасли с мъх, вместо столове. Масата всъщност представляваше два по-големи пъна и няколко сковани дъски върху тях. Те също бяха обрасли с мъх, даже до единия от тях беше пораснала дива лайка.
Самата къща се намира в подножието на планината ( не съм сигурна за името, когато проверя и напълно се уверя, ще го напиша), скрита в самото сърце на Гора. До Къщата му, в Гората, се стига по една малка, но добре различаваща се пътечка, започваща от по-голямото от двете езера, на които не им знам имената.
Вървейки по тази пътека, изведнъж ( всъщност след около 15-20 минути вървене), ще се озовете на поляната, на която се намира къщата му. Казвам “изведнъж”, защото до последно не може да се види нищо на около 10 метра напред, по пътеката, заради дърветата и храстите покрай нея.
Къщичката си е направо колиба. Малка, спретната колибка. А, в нея живее старият кукловод. Той е един весел старец, без брада, със светли сини очи и най-странната лула, която съм виждала. А и най-красивата. Лулата е дълга и по вече прилича на свирка на някой горски дух. Покрита е с красива дърворезба изобразяваща бръшлян, който се вие по краката на фея и вплита в косите й, за да достигне ръцете й, които държат купа, в която по думите на стареца феята събирала Лунна вода за отварите и магиите си.
А, споменах ли, че стареца обича да разказва истории? И че прави най-вкусният плодов чай, който някога съм опитвала. И, че всъщност е много интересен човек, който обича да се смее.
Всъщност съм го срещала само веднъж.
- Защо всички кукли ги рисуват с щастливи лица ? - попитах го след като ми наля втора чаша чай. Той се усмихна, седна, отпи от чая си, погледна ме внимателно и чак тогава, сякаш съм била изпитвана и преценявана, той ми отговори : - Не всички кукли са с усмихнати лица.
- Да, знам, но повечето са. И сякаш не могат да изпитват друго чувство, освен това, с което са ги изрисували.
- Куклата може да изпитва много чувства - гняв, омраза, тъга, завист… но не може да ги изрази. Това е. А и проблемът с тях е, че те имат нужда някой да им вдъхне живот. Сами, от само-себе си, те не могат да живеят. Това е. - аз се намръщих, недоволна от чутото. Кукловодът изчака сама да кажа какво мисля.
- Това не е ли… нечестно спрямо тях? - а Кукловодът само се засмя, отново отпи от чая си и се вгледа в мен. Така и не ми отговори на въпроса. Може би, не е… защото това е техния начин на съществуване, който е различен от моя… на човек… а много честно това, което е различно не се разбира…
