3. Едно желание май 12, 2007
Билкарката вървеше решително напред, по тясната пътечка. Тя не се страхуваше от вечерта, от сенките в дърветата. Дали защото беше се замислила и не виждаше каквото и да било пред себе, или по друга причина, тя не беше забелязала подскачащата оранжева светлина пред нея. Тя бавно се уголемяваше, докато най-накрая не се доближиха достатъчно близко, за да не остане начин да не се забележат. Билкарката се спря и остана на едно място, докато наблюдаваше светлината, която се оказа, че е фенер, закачен на дълга пръчка, носена от фигура обгърната с дълго и тъмно наметало.
- Това ли е гората на Гръмотевичните птици ? – попита я фигурата изпод гънките на наметалото. Гласът беше нереално човешки и момичешки. Билкарката се доближи до фигурата и отметна качулката й. И видя, че това беше бледо и слабо момиче с дълги руси коси и най-тъжните очи.
- Това е. Защо питаш ? – отвърна Билкарката, след като успя да се съвземе от вида на момичето.
- Казаха ми, че за да стигна до Гръмотевичното езеро, трябва да мина през Гората им, да я прекося и стигна до подножието на Гръмотевичната планина. А от там да следвам една пътека, докато не стигна до езерото.
- И защо искаш да отидеш до езерото ? – попита я Билкарката, оглеждайки внимателно момичето. Наметалото й беше мръсно и на места накъсано. Нямаше вид на тукашна, особено с тези руси коси и сини очи.
- Там, от където идвам има легенда. В нея се разказва, че ако отидеш на брега на Гръмотевичното езеро и видиш Птица тя ще изпълни едно твое желание.
- Това не е вярно. Аз съм била на Езерото и съм виждала много Птици. И нито една не ми е изпълнявала желание. – отвърна раздразнена Билкарката. Беше й омръзнало от всичките абсурдни митове и легенди за Гръмотевичните птици. Не стигаха Съществата от гората, а сега и някакво момиче, появило се кой знае къде. Защо просто не оставят Гръмотевичните птици намира и престанат да измислят какви ли не глупости и небивалици за тях. – Отивай си у дома, момиче. Тук няма нищо за теб, за твоето желание. Прибирай се, семейството ти сигурно се притеснява за теб. – Билкарката, хващайки я за рамото и обръщайки я в посоката, от която беше дошла.
- Те знаят, че съм тук. И ме чакат… - отвърна момичето, махайки ръката на Билкарката и обръщайки се към нея. – Трябва да отида на Езерото, защо ме спирате ? - Билкарката беше готова да й отговори. Но се спря. “Да прави каквото си иска. Аз съм я предупредила. Щом не иска да чува, да си блъска главата, докато не се научи.” , мислеше си Билкарката, подминавайки момичето и продължавайки по пътя си.
Момичето гледаше отдалечаващата се Билкарка. Не я разбираше, нея, нейните думи, постъпката й. Гледаше я, докато тя не се изгуби от погледа й. А след това продължи по пътя си.
След срещата с Билкарката, тя не видя никой друг. На следващия ден, някъде по обяд беше стигнала до подножието на Гръмотевичната планина. Вечерта видя Езерото. Чака два дена, докато не видя две Птици да кацат на брега, безшумно, леко, като сенки. Бавно, плахо се доближи до тях. Те бяха много по- големи от колкото си представяше.
- Извинете… - започна тя, с треперещ глас. Не знаеше как да се обърне към тях, затова направо зададе въпроса си. – Може те ли да ми изпълните едно желание ? – Птиците дори не я погледнаха. Излетяха оставяйки я сама. Момичето ги чакаше. Искаше да се върнат, да я чуят, но те така и не се появиха. Накрая обърна гръб на Езерото и тръгна към дома си. По пътя отново срещна Билкарката.
- Изпълниха ли ти обещанието - попита я тя усмихвайки се. Момичето се спря пред нея.
- Не…
- Казах ли ти ? Но ти не искаше да ме послушаш. Гръмотевичните птици не са магически същества от приказките. Не правят фокуси и разни номера.
- Да, забелязах…
- И все пак какво ти беше желанието ? – попита я Билкарката след като момичето не каза нищо друго и продължи по пътя си.
- Да се превърна в Гръмотевична птица…
