- Никога не е прекалено късно за една чаша чай, нали ? – намигна старата жена, която беше изморена, но не се знаеше от какво. Можеше да е от годините. С всеки изминал дванадесети месец, се прибавеше по една година на раменете й. А тя вече беше видяла много неща, много месеци се бяха изнизали неусетно и неуловимо покрай нея. Сигурно годините й тежаха. Но можеше да не това, защото това беше една много жизнена бабка, която имаше необичайно много енергия за годините си, а и никога не я болеше кръста или коленете.
- Да, сигурно е така… - съгласи се внучето й, на което пък никога не му се спеше и по цел нощи обикаляше като призрак стайте на голямата и не чак толкова стара къща. То пое предварително приготвената чаша чай от баба си, и седна до нея.
- Пак ли не можеш да заспиш ?
- Да… бабо, разкажи ми приказка ! – възкликна то изведнъж и се облегна на краката на баба си, в спокойно очакване.
- Добре, сега ще намеря книжката с приказки и ще ти прочета малко… - въздъхна тя и понечи да стане, но беше спряна от внучето си.
- Не, не искам от книжка. Всичките съм ги чел ! Разкажи ми ти !
- А! И какво да ти разкажа, щом си чел, чувал и виждал всичко ? – засмя се тя и се настани по – удобно на стола си.
- Не знам… нещо, което ти се е случило… Например… - погледа на момченцето започна да обикаля стаята, в търсене на нещо интересно. Спряха се на една снимка. – Ето, разкажи ми за тази снимка ! – посочи то и скочи да я даде на баба си. Я тя я пое внимателно и с тъжна и едновременно щастлива усмивка - всъщност само старите хора могат да се усмихват така, се загледа в нея.
- Това е снимка на приятелите ми, която си направихме, когато бяхме на седемнайсет. Тогава беше лято… едно от летата, който никога няма да забравя.
Всички се бяхме качили на покрива на вилата, в която бяхме отседнали. А това не беше някоя нисичка къщичка. Намираше се почти на брега на морето, на три етажа и разкриваше спираща дъха и ускоряваща пулса гледка към морето. Някой беше взел и бира и докато мълчаливо гледахме залязващото слънце, то – шишето с бира се предаваше от човек на човек, като странно подобие на лулата на мира. Тихо, някак плахо започнаха разговорите, в миг избухнаха смеховете ни и слънцето залезе.
Чисто, с малки и накъсани както дантела облаци, нощното небе ни притегляше към себе си. Бяхме шестнадесет-седемнадесет годишна сбирщина луди. Диви, живи, търсещи и сами не знаейки какво, но го чувствахме… в случайните срамежливи погледи, в прегръдките, в игрите… в думите, в неизказаното… търсихме доказателство, че сме живи, че сме тук и сега… а може би търсехме себе си.
Изведнъж Красивата извади фотоапарат и започна да ни снима. Южното облаче вдигаше ръце пред лицето си и през смях викаше “Не, не ме снимай!” и криеше зачервеното си лице в прегръдките на Вятъра, който я скриваше от всички нас с целувките си. Аз се правех, че нищо не виждам, че светкавицата на фотоапарата не ми пречи и с престорен интерес слушах историите на момчетата. До мен Лилавата и Зелената фея се бяха прегърнали и гледаха луната. Бяха изчезнали в един малко по- различен свят, но пък на мен не ми се пътуваше и затова не ги закачах. Само Истинското момиче и нейния Рицар не бяха с нас. Те бяха някъде само двамата, сякаш за последен път. Нямаше време за тях, времето никога не им достигаше, защото тя живееше в друг град. А само след седмица се местеше още по- далеч. Времето никога не достигаше, за да бъдеш с Истинското момиче. Аз знаех това, може по – добре и от нейния Рицар, защото се познавахме от десет години. Но сякаш всичко беше само една седмица, наситена със случки. Всъщност след това лято, всички ние щяхме да се пръснем в различни посоки. Много малко от сегашната група щяха да останат. Някой, дори вече си бяха тръгнали. Но всички се опитвахме да не мислим за края на лятото, за пътищата, които ни чакаха. Опитвахме се да живеем тук и сега.
- И успяхте ли ? – попита внучето, след като баба му замълча, потънала в спомените си. Тя се сепна. Погали го главата и му се усмихна.
- И да и не… понякога, само понякога забравяхме. Но каквото и да правихме, тази мисъл висеше над нас, като буреносен облак.
- И какво стана ?
- Лятото свърши и всички поехме по пътищата си. В началото беше трудно, но постепенно… постепенно свикнахме. Срещахме се, но много по – рядко. Но въпреки всичкото време, пак бяхме същите. Само съвсем малко променени. И всяка една среща беше като запознаване наново. Малки магически мигове, когато само една прегръдка беше напълно нужда за да си кажем хиляди неща… а след това започваха дългите разговори – кой какво е направил, къде е бил, какво е видял…
- А после ?
- А после ли… Един ден, Истинското момиче и Облаче ме посрещнаха на гарата. И Облаче държеше в ръцете си едно малко човече – дъщеричката си, която спеше и сънуваше първите си сънища. А Истинското момиче протегна ръка към мен, на чиито без имен пръст най – невъзмутимо стоеше пръстен. Беше се омъжила за Рицаря си. И може би точно в този момент, на тази гара осъзнах колко много време беше минало, от онази вечер на покрива на вилата. И се разплаках. А те ме питат какво ми е. Аз едвам им отговарям, че е от щастие…
- Защо се разплака ? –
- Защото… защото най- накрая бях осъзнала, че времето на дългите нощи, в които се скиташ по брега на морето, безсмислените дни и разговори, дърветата на които се катерихме… всичко това, беше изместено от нещо друго. Бяхме пораснали. Някак неусетно времето, всичкото време, което притежавахме, се беше изнизало покрай нас, като шарена топка, която не можеш никога да хванеш, не зависимо, колко се опитваш. Бяха останали единствено снимките и спомените. И въпреки това, всичко си стоеше някак странно на мястото, всичко беше наред… и ние – Старата жена спря да говори. Внучето й се беше сгушило на кълбо в краката й и спеше. Тя внимателно го вдигна и занесе в леглото му. Погали го по косите и целуна по челото. Прошепна му желание за красиви сънища и се върна в стаята си.
Снимката, направена преди много години беше останала на пода. Старата жена я вдигна и върна на мястото й – между снимката на внучето и родителите й. А след това седна отново на стола си и допи чая си.
