За първи път го видях, когато се прибирах от училище. Той седеше под едно дърво на пътя, по който се прибирам всеки ден.
Обичам да се прибирам по този път, защото по него рядко минават хора. А и е по – пряк. Минавам покрай главната улица, избягвайки по този начин всички възможни срещи с хората, вървящи по нея. Не ме разбирайте погрешно. Аз нямам нищо против хората, но не обичам, когато ме оглеждат или ми подвикват.
А и прекият път всъщност е една едва различаваща се пътечка в тревата и минава точно покрай висока, тухлена ограда, цялата покрита с бръшлян.
Първоначално не го забелязах. Той беше седнал не срещу пътечката, а с лице към къщата, намираща се в ляво от нея. Разбрах че той е там, едва след като наближих дървото и се спрях за си набера от цветята разцъфнали покрай нея. Случайно се обърнах към къщата и го видях. Всъщност той ме беше забелязал много преди аз него.
Изправих се и го заобиколих. От възможно най – голямо разстояние.
Следващите дни минавах по главната улица. Следобедите прекарвах на терасата ми, пиейки чай и наблюдавайки го. Две седмици по- късно любопитството ми надделя и аз реших да отида при него.
Застанах до него, облягайки се на дървото. Той рисуваше оградата с бръшляна.
- Какво рисуваш ? – сякаш не знаех. Но все някак трябваше да започна разговорът ни. Сега, когато си спомням този момент, си мисля, че нямаше нужда да говорим. Да казваме каквото и да било. Думите просто не са били от значение. Както и имената ни. Така и не научих името му. Както и той моето. Не ме беше попитал, а аз го наричах Клауд. Той нямаше нищо против това, макар и да го намираше за безсмислено.
* * *
Наричах го Клауд, защото, винаги когато бяхме заедно гледахме облаците. А и неговата мечта беше да го докосне. Протягаше ръка към тях и се опитваше да ги хване.
- Ако се научиш да летиш, ще можеш да ги докоснеш.
- Някой ден ще се науча.
Тогава не исках да вярвам, че този ден наистина ще дойде. Денят, в който Клауд ще напусне живота ми. Знаех, че това ще се случи, както той е знаел, че ще отида при него. И просто е чакал, това да се случи. Чакал е да събера смелост.
Макар и да знаех, не можах да се подготвя. Едва ли някога бих могла. Дори денят не беше по- различен от другите. С нищо не ми подсказваше, никакъв знак, че ще сбъдне най- големият ми страх. Както стояхме един до друг, той дори не се обърна към мен, когато заговори :
- Аз ще тръгвам. – Нямаше смисъл да го питам къде ще отива. Много добре знаех. Той искаше да се научи да лети. Да докосне облаците. А аз не можех да го науча на това.
- Може ли да дойда с теб ?
- Не.
- Защо… – не исках да плача. Той така и не ми отговори. Само стоеше до мен, мълчеше и гледаше към облаците. Не издържах на мълчанието. Така и не се научих, че думите не винаги са от значение. Дори в повечето случай е по- добре да не се говори.
– Аз… няма да те забравя. Винаги ще те пазя в сърцето си. –гласът ми трепереше. Не смеех да го погледна, защото се страхувах, че ще заплача. А Клауд стана и застана пред мен. Държеше една от рисунките си. Подаде ми я и аз я взех.
А след това той се обърна и тръгна по пътечката.
Без да ми каже нищо.
Дори и едно “Довиждане”.
* * *
Минаха няколко дни. Аз още не бях погледнала какво представляваше
рисунката. Единственото което правих, беше да стоя на терасата и да гледам дървото. Може би още не осъзнавах напълно, че Клауд е напуснал живота ми. Осъзнах това, чак когато отсякоха дървото, под което се срещахме. А на негово място сложиха една лампа.
Бързо реших проблема с натрапващата й се светлина. Сложих си по – плътни пердета. И вече не ми пречеше. Но дори след това не можех да спя както трябва. В една от тези безсънни нощи, забелязах как един лъч от светлината на лампата беше успях да премине през пролуката между двете пердета. И той осветяваше рисунката на Клауд, която бях оставила на масичката до леглото.
Станах и взех рисунката му. И на светлината на лампата, на тънкият й лъч аз видях какво ми беше оставил той.
Беше ми нарисувал една поляна. Не каква да е, а тази, за която му бях разказвала много пъти. Една поляна, в измислена от мен гора, в която му обещавах, че някой ден ще го заведа. А в единият ъгъл на рисунката беше написал с много ситни букви “Благодаря ти, че ми позволи да се разходя в твоята Гора…”.
