1. Малкото човече март 29, 2007

Изведнъж започна да вали.
Силният вятър беше изчезнал и дъждовна тишина изпълваше света около Малкото човече. То надигна главата си и като подплашено животинче, ослушващо се за опасност, се огледа. Дишането му се поуспокой, след като огледа терена и не видя нищо подозрително.
Усети мирисът на дъжд и се усмихна. Когато валеше по този начин, това означаваше, че Гръмотевичните птици си почиват.
Природата си отдъхваше от тях и за известно ( или не толкова ) време, животът се забавяше. Но Малкото човече усещаше, че има много малко време, почти никакво, докато някоя Гръмотевична птица не се появи. То усещаше с върховете на пръстите си напрежението, натрупващо се във въздуха. Усещаше го като боцкане на хиляди малки игли. И със сигурност, ако косата му не беше мокра, би се наелектризирала.
Огледа се за последно и тръгна към реката. Почти тичайки. А там вече го чакаше Билкарката със специалната смеска от билки за болки в корема.
- Носиш ли ги ? - попита Малкото човече. То нервно пристъпваше от крак на крак и разтревожено поглеждаше към планините. Погледът му се местеше от връх на връх, в търсена на излитаща Гръмотевична птица.
- Тук са. - отвърна му отегчената Билкарка. Тя не обичаше хората, които бързат. Които вечно бързат за някъде. Просто в бързането и тичането наляво - надясно нямаше никакъв смисъл. Ако нещо трябваше да се случи, то просто би се случило, независимо какво правим.
- Ето! Благодаря! Довиждане! - извика Малкото човече, подавайки на Билкарката една торба пълна с лешници и орехи. После се обърна към дърветата и бягайки изчезна по най - бързият начин от макар и малкото открито пространство при реката.
Чак когато заключи вратата и затвори всички прозорци на малката си къщичка, се успокой.
- Ако живея до морета, ще бъда по -далеч от планините… по - далеч от Гръмотевичните птици… Да, да, да… така ще направя… - мърмореше Малкото човече, докато си правеше чай.
След като го изпи, се пъхна в леглото си, не спирайки да прави планове как да се засели до морето. Как да замине по - далеч от Гръмотевичните птици. А когато заспа, сънуваше как се намира на брега на безкрайно море, над което не летяха гръмотевични птици.

2. Билкарката март 25, 2007

Билкарката остана на брега на реката, след като Малкото човече изчезна. Изпод качулката стигаща й почти до носа, пъстрите й очи оглеждаха реката. Сега беше времето на Водните лилии, а в тази част на реката понякога имаше. Но този път не беше порасна никаква Лилия.
- Изглежда, че ще трябва да се отива до Гръмотевичното езеро. - въздъхна Билкарката и за миг се запита дали изобщо има смисъл да отива чак до него. Може да си набави Водни лилии и от Феята на кестена. Но тя пък от доста време насам не можеше да бъде открита. Но от друга страна пътя за Гръмотевичното езеро минаваше покрай Кестена…

Слънцето отново беше изгряло, когато Билкарката стигна до Кестена на феята.
- Хей, има ли някой ? - извика Билкарката и зачака. Никой не отговори. Тя извика пак. И отново никой не й отвърна. Тя поклати глава разочарована и продължи по пътя си. Не й се чакаше.
Гръмотевичното езеро се намира в планините, в които живеят Гръмотевичните птици. Нарича се така, защото повечето Птици умират и се раждат в него. Малко същества от гората знаят как да стигнат до него. А и малкото признаващи си, че знаят пътя, имат смелостта изобщо да минават покрай него. Говори се, че който е отишъл, никога не се е върнал.
- Но щом никой не се е върнал, тогава от къде знаем пътя за него… или изобщо знаем, че има такова езеро ? - беше попитала веднъж Билкарката едно Човече, което твърдеше също, че Птиците се хранят с Човечета и което беше убедено, че то е следващата им закуска. Човечетата бяха много страхливи същества. А това, повече не проговори на Билкарката и я избягваше, убедено, че тя “работи” за Гръмотевичните птици и им доставя храна.
Билкарката не вярваше на хорските приказки. Докато не види нещо с очите си, не би повярвала в него. Дори и целият свят да й казваше, че то е истина. Затова и един ден, когато й беше омръзнало от всичките истории за Гръмотевичните птици, тя реши да отиде и сама провери, кое е истина и кое не. Всичките Същества бяха убедени, че виждат за последен път Билкарката.
Но след две седмици тя се върна. Но на никой не разказа какво е видяла. Само казваше, че Гръмотевичните птици не са опасни. А след това често отиваше в планините и не се връщаше с месеци. Постепенно Съществата от гората престанаха да й обръщат внимание и да вярват на думите й. Решиха, че се е побъркала след като е срещнала Гръмотевична птица. А това, според тях беше още едно доказателство, че Птиците са опасни.

- Нищо не се е променило… - измърмори си Билкарката, след като критично огледа Езерото. Цялата му огледална повърхност беше покрита с Водни лилии. Имаше достатъчно за няколко сезона напред и Билкарката доволна нагази във водата и започна да откъсва Лилиите, които й харесваха. Тази година щеше да има достатъчно Водни лилии за всичките й кремове, лосиони и масла, които правеше.
Една Гръмотевична птица кацна на брега на Езерото и загледа Билкарката. А тя си тананикаше една стара песен за Дървото на живота. Когато събра достатъчно Водни Лилии тя излезе от водата и седна до Гръмотевичната птица.
- Тази година има много Лилии… - каза на Птицата. А тя гледаше Езерото и по никакъв начин не показа дали я е чула. Билкарката продължи да говори. - Знаеш ли какво си мисля… че има някаква връзка между Лилиите и Вас. Но не съм много сигурна каква е. Може би, те са душите на всички умрели Птици… или пък всички Птици, които ще се родят тази година… не… едва ли е това. - Билкарката млъкна. Загледа се в една Лилия, размишлявайки над идеята си. Гръмотевичната птица се размърда и след малко излетя, забелязала друга Птица в небето. В мига, в който се срещнаха започна да духа силен вятър. Така ставаше винаги, когато Птиците летяха заедно.
Билкарката огледа за последно Езерото, помаха на Птиците и тръгна обратно към гората.

Cloud март 18, 2007

За първи път го видях, когато се прибирах от училище. Той седеше под едно дърво на пътя, по който се прибирам всеки ден.
Обичам да се прибирам по този път, защото по него рядко минават хора. А и е по – пряк. Минавам покрай главната улица, избягвайки по този начин всички възможни срещи с хората, вървящи по нея. Не ме разбирайте погрешно. Аз нямам нищо против хората, но не обичам, когато ме оглеждат или ми подвикват.
А и прекият път всъщност е една едва различаваща се пътечка в тревата и минава точно покрай висока, тухлена ограда, цялата покрита с бръшлян.
Първоначално не го забелязах. Той беше седнал не срещу пътечката, а с лице към къщата, намираща се в ляво от нея. Разбрах че той е там, едва след като наближих дървото и се спрях за си набера от цветята разцъфнали покрай нея. Случайно се обърнах към къщата и го видях. Всъщност той ме беше забелязал много преди аз него.
Изправих се и го заобиколих. От възможно най – голямо разстояние.

Следващите дни минавах по главната улица. Следобедите прекарвах на терасата ми, пиейки чай и наблюдавайки го. Две седмици по- късно любопитството ми надделя и аз реших да отида при него.
Застанах до него, облягайки се на дървото. Той рисуваше оградата с бръшляна.
- Какво рисуваш ? – сякаш не знаех. Но все някак трябваше да започна разговорът ни. Сега, когато си спомням този момент, си мисля, че нямаше нужда да говорим. Да казваме каквото и да било. Думите просто не са били от значение. Както и имената ни. Така и не научих името му. Както и той моето. Не ме беше попитал, а аз го наричах Клауд. Той нямаше нищо против това, макар и да го намираше за безсмислено.

* * *

Наричах го Клауд, защото, винаги когато бяхме заедно гледахме облаците. А и неговата мечта беше да го докосне. Протягаше ръка към тях и се опитваше да ги хване.
- Ако се научиш да летиш, ще можеш да ги докоснеш.
- Някой ден ще се науча.
Тогава не исках да вярвам, че този ден наистина ще дойде. Денят, в който Клауд ще напусне живота ми. Знаех, че това ще се случи, както той е знаел, че ще отида при него. И просто е чакал, това да се случи. Чакал е да събера смелост.

Макар и да знаех, не можах да се подготвя. Едва ли някога бих могла. Дори денят не беше по- различен от другите. С нищо не ми подсказваше, никакъв знак, че ще сбъдне най- големият ми страх. Както стояхме един до друг, той дори не се обърна към мен, когато заговори :
- Аз ще тръгвам. – Нямаше смисъл да го питам къде ще отива. Много добре знаех. Той искаше да се научи да лети. Да докосне облаците. А аз не можех да го науча на това.
- Може ли да дойда с теб ?
- Не.
- Защо… - не исках да плача. Той така и не ми отговори. Само стоеше до мен, мълчеше и гледаше към облаците. Не издържах на мълчанието. Така и не се научих, че думите не винаги са от значение. Дори в повечето случай е по- добре да не се говори.
– Аз… няма да те забравя. Винаги ще те пазя в сърцето си. –гласът ми трепереше. Не смеех да го погледна, защото се страхувах, че ще заплача. А Клауд стана и застана пред мен. Държеше една от рисунките си. Подаде ми я и аз я взех.

А след това той се обърна и тръгна по пътечката.
Без да ми каже нищо.
Дори и едно “Довиждане”.

* * *

Минаха няколко дни. Аз още не бях погледнала какво представляваше
рисунката. Единственото което правих, беше да стоя на терасата и да гледам дървото. Може би още не осъзнавах напълно, че Клауд е напуснал живота ми. Осъзнах това, чак когато отсякоха дървото, под което се срещахме. А на негово място сложиха една лампа.
Бързо реших проблема с натрапващата й се светлина. Сложих си по – плътни пердета. И вече не ми пречеше. Но дори след това не можех да спя както трябва. В една от тези безсънни нощи, забелязах как един лъч от светлината на лампата беше успях да премине през пролуката между двете пердета. И той осветяваше рисунката на Клауд, която бях оставила на масичката до леглото.
Станах и взех рисунката му. И на светлината на лампата, на тънкият й лъч аз видях какво ми беше оставил той.
Беше ми нарисувал една поляна. Не каква да е, а тази, за която му бях разказвала много пъти. Една поляна, в измислена от мен гора, в която му обещавах, че някой ден ще го заведа. А в единият ъгъл на рисунката беше написал с много ситни букви “Благодаря ти, че ми позволи да се разходя в твоята Гора…”.

На върха на света март 7, 2007

На върха на Света.
Там където Слънцето е само спомен.
Шарки по небето - нищо по вече или по - малко.

Вятъра обещава много неща.
Но това са обещания за Птиците.
А не за тези, които нямат криле.
Или не си спомнят как се лети.

Там има стени,
осеяни с Прозорци.
И всеки един Прозорец показва картини.
На Света, такъв какъвто е.

Там, на върха на Света.
От където се въжда Края му.
Една Изгубена не виждаше Първата звезда.
Защато търсеше в Прозорците.
Но виждаше едно и също.

Дори и Края на Света не виждаше.
Само смътно го усещаше.
Като болка някъде в нея.
Като тихото отчаяние,
от Истината, че умира по Нещо,
което никога не е притежавала.

Прегръщам те март 7, 2007

Завинаги заедно.
Обещавам ти.
Подай ми ръка. Не се страхувай.
И затвори очи. Не се страхувай.
Моята усмивка е твоят дъх.
Любовта ми, в теб.
Вярата ти, в мен.

Затвори очи. Тук съм.
Завинаги.
Твоята болка в мен. Не плачи.
Прегръщам те. Не плачи.

Най- силно те обичам,
когато си щастлива.
Моя малка приятелко
Няма нужда от думи.
Замълчи. Не казвай нищо.
Обичам те.

Ще забравим всичко.
И ти ще си щастлива.
Във свят само за нас.
Няма нужда от думи.
Замълчи. Не казвай нищо.
Прегръщам те.