Сянка февруари 16, 2007

Тя вървеше покрай реката. Слънцето затопляше гърбът й и заслепяваше погледа й всеки път когато погледнеше назад.
Беше навела глава, крачеше бавно, някак примирено, скрила ръцете си в джобовете на якето си.
Две момчета се появиха иззад ъгъла на една къща на пътя. Те говореха оживено, крачеха бързо, целенасочено. Момичето вдигна погледа си и погледна в едно от тях. Сякаш знаеше, че то ще се появи там, в този момент и го е очаквала. Очите й се спряха на неговото лице, търсейки очите му… нещо в тях, което само тя можеше да види в тях. Понечи да му каже нещо, но изведнъж се отказа. Наведе отново глава и продължи по пътя си, нито за миг променяйки темпото на крачките си.
Разминаха се.
Всеки поел по своя път.
В компанията на някого близък.
Тя крачеше заедно със Сянката си. Или по – точно се опитваше да я изпревари. Да я премине. Да избяга от нея и лицето й, което не беше точно лице. А тъмното отражение на нейното.
Забърза крачка. Но не успя. Сянката все така вървеше пред нея. Невъзмутимо. Крачеше с нейните крачки, по нейната мислена пътека. Както винаги е правила.
Момичето се отказа. Примири се за кой ли път с ефирното й присъствие. Обърна се назад, за да погледне пътя. Представяше си как той продължава много назад, скривайки се в хоризонта. Обърна се. И видя две момичета. Смутена, тя вместо да започне да върви назад, както искаше, се завъртя и продължи напред.
Мислите й се оплитаха с накъсания текст на песента, която слушаше. Нямаше смисъл в тях. Не и когато бяха лишени от целостта си. Какво ли имаше смисъл ? Сянката й сигурно знаеше. Но мълчеше. И невъзмутимо вървеше с нея.
Ако Сянката имаше очи…
Какво ли щеше да се промени, ако тя имаше очи?
Нищо…
Защото вече нищо нямаше смисъл.
Не и в този не-зимен слънчев ден.
Момичето слушаше музика, макар и нищо да не чуваше. Освен откъснатите празни думи. Които би трябвало да са част от текста. Но не бяха… Тя слушаше музика, защото я успокояваше. Защото имаше чувството, че й помага да си подреди мислите. Истината беше, че още повече се объркваха. Но това не й пречеше. За нея просто нищо нямаше смисъл. Не и сега. Вече не.
Сянката се отегчи. Беше й омръзнало мълчанието на Момичето. Леко се плъзна по моста, по парапета му, докато не започна да върви по водата. Момичето забеляза това и се усмихна. За малко. След това пак потъна в объркания си свят.
Търсеше смисълът.
А нейното призрачно ехо летеше пред нея.
И ако имаше птици, то сигурно би полетяло с тях.

Огледало февруари 16, 2007

Барът както всяка вечер беше изпълнен с хора. Някой насядали из сепаретата, други играещи на билярд. И всички или поне по- голямата част от тях, пушеха. Димът на различните им марки цигарите се смесваше, но се носеше една и също миризма. На евтин тютюн.            
Това сигурно би я задушило. Но сега не усещаше нищо. Дори тази натрапчива миризма. Дори това, че момчето, което си мислеше, че я обича, стой до нея. Той я гледаше. Тя не се интересуваше от мислите в главата му. Нито какво означава начина по който я гледа. Тя не го желаеше.           
Въпреки, че той беше неин.           
Може би той не разбираше това.           
Но тя стига да искаше, можеше да го притежава.           
Но тя не го желаеше.          
Музиката беше… Музиката винаги е била ритмична. Ритъмът винаги я завладяваше. И Духът й искаше само да танцува. Да се освободи. Но не танцуваше. Стоеше. На един стол, тя наблюдаваше играта на приятелите си.            
Омръзна й.             
Или просто не беше в настроение.            
А може би всичко беше заради факта, че тя чуваше музиката. Но не можеше да я усети. Да я разбере. Губеше й се смисъла и тя оставаше някак празна. Неритмична.            
Той играеше билярд. Това я отегчаваше. Той не беше интересен. Обърна гръб и се изправи лице в лице с отражението си. Загледа се в очите си. Харесваше ги. Обичаше тяхната форма. Сенките който се прокрадваха по миглите й. Тайните, които сигурно само тя умееше да разчита. Нали все пак бяха нейни.              
Огледалата винаги са студени. Дали това означава, че и отраженията в тях са студени? За нея това нямаше значение. И без това ръцете й винаги бяха студени.            
Сега тя докосваше огледалната повърхност с върховете на пръстите си.  Гледаше ръката си. Там беше изписан живота й досега. Всеки един малък белег, чертица от кожата й. Всичко говореше. Разказваше истории.           
Това не беше странно.           
Ръцете й напомняха тези на старица.            
Поне на нея.           
На старица с истории… С болката на знанието…           
А в огледалото някой я гледаше студено. Това не беше тя. Ръката, отразена, докосваща нейната й беше чужда. Някоя я питаше какво иска. Питаше я какво прави тук. И къде ще отиде. Коя е тя?           
Тя не знаеше. Искаше само да манипулира повърхността на огледалото. Представяше си как тя се променя. Как се набръчква на топли вълни и започва да трепти в ритъм с пулсът й. И как по този начин изменя лицето, което я гледаше, в друго. По-познато и топло. С ясни очи.           
Той се доближи до огледалото и започна да си оправя косата. Изобщо не забелязваше студеният поглед на момичето от огледалото. -   Ще играеш ли? – попита я той, след като си остави косата намира. -   Не, ще си тръгвам… - отговори му тя, насилвайки се да отвърне поглед от очите на Момичето в огледалото. Най- накрая успя. Стана и облече якето си.-   Ами… добре… - той искаше тя да остане още малко. За какво ли му беше?- Чао… - Тя вяло помаха с ръка и тръгна към изхода. В малкото коридорче към барът имаше също огледало. Тя мина покрай него, без да се спира или огледа. А в него едно момиче пробяга, забързано за някъде.

Гора февруари 16, 2007

Знаеш ли как изглежда гората през есента ? Сигурно си я представяш. И в тази своя представа ти не грешиш. Защото си е твоя и ти имаш право. Аз… Вярваш ли ми, че виждам много неща ?Но прекалено често си мълча ?Или говоря неистини ?Че в мен живее друг човек.Но всъщност какво исках да ти кажа ? А, да за Гората. Виждал ли си есенна гора? Аз не съм, но вярвам, че е много красива. И знаеш ли какво си мисля ? Че там, в самото сърце на гората е вечна пролет. Или поне есента настъпва доста по - късно.Самото сърце на Гората е вечно зелено. Пропито със слънчева светлина и тишина. Веднъж един човек бил на излет в Гората. Но се изгубил. И започнал да се лута из сенките й… да търси пътеката по която вървял. Но не я виждал. Изведнъж била паднала толкова гъста мъгла, че той едва виждал обувките си. Изплашен той започнал да вика. Но замиращите звуци на отчаянието му били поглъщани от сенките, провеси ли се по клоните на дърветата. Бягал в кръг…Падал и ставал. Търсел, но не намирал.И така, докато случайно не се озовал в сърцето на Гората. Там той открил покоя и хармонията. Останал за дълго… но времето там не било от значение. Той имал чувството, че е стоя часове. Докато мъглата не се вдигнала. И той не открил своята си пътеката. Хареса ли ти разказа ми ? Аз и без това друго не мога да ти дам.Освен една приказка…Една измислица.Къде свършва сънят и започва реалността ?Можеш ли ми кажеш, защо чувствам Гората по – жива, по- истинска  от всичко около мен ? А можеш ли да четеш между редовете. Всъщност това няма значение. Какво има значение ?Знаеш ли… Хайде да се срещнем на онази поляна. Където е вечна пролет. Или поне есента настъпва по – късно. Знаеш пътя… Аз се опитах да ти го покажа. Обещавам ти, че ще бъде красиво. Обещавам ти, че аз ще бъда себе си. Или поне такава каквато трябва да съм в този момент. Не искаш ? От какво се страхуваш ? В моята Гора зверовете са скрити дълбоко в нея. И няма да те убият. Може само да те изплашат, дори и ако си невнимателен да те ухапят… Не ми вярваш, нали ?И аз сама вече не си вярвам…

Но си имам Гората, в която се разхождам.

Кристално февруари 16, 2007

Замиращите звуци…Един слънчев лъч, успял да си пробие път през плътната кадифена завеса, падна върху кристалното кълбо в ръката й. Кълбото изведнъж избухна в ослепителна светлина, пречупена и отразяваща се в всичките си цветове. Момичето премигна, за миг заслепено. Ръката й бавно се отпусна, позволявайки на кълбото да падне от нея и да се търкулне по пода. За миг, преди да падне на стълбите, то се задържа на ръба. Но това беше само за миг. То се търкулна и разби на хиляди прашинки и стъкълца.Шумът от счупването му отекна глухо в балната зала.Веднага се появи прислужник, за да провери какво се е случило.-                  Мис, добре ли сте ? – попита той, оглеждайки се объркан. Момичето стана от пода, мина покрай счупеното кълбо и бавно заслиза по стълбите. Гледаше пред себе си, но някак не – виждайки, сякаш наблюдаваше интересна картина от друг свят, друга реалност. Минавайки покрай прислужника тя тихо му отвърна :-                  Моля те, почисти… - и излезе в градината. В нея, тя продължи да върви по главната алея, докато не се спря пред фонтана. Седна пейката до фонтана и се загледа във водата в него. По водната повърхност се отразяваше слънчевата светлина в най- различни форми и цветове.Някой вървеше бавно, някак предпазливо и плахо по алеята към фонтана. Момичето не обърна внимание на шумът.-                  Мила, какво правиш тук ?  - беше майка й. – Трябва да се приготвяш за маскения бал. – каза й с нежен , молещ глас тя.-                  Кога ще пристигнат актьорите ? – отвърна й равнодушна тя.-                  Какви актьори ?  Ще идват само приятели и познати… - отговори й объркана.  – Знаеш ли какво… костюмът ти е вече в стаята ти. Защо не отидеш да го пробваш?-                  Добре, ще отида… - отвърна й Момичето, все така равнодушна.

1. февруари 16, 2007

В ден като този.
С нищо по-различен от другите.
Едно безцветно момиче отиваше до магазина.
Мина покрай една зелена, на места ръждясала врата. Която провлачи старостта си и със стържест звук се затвори сама. Момичето рязко обърна глава и се запита кой ли стоя зад нея. Стори й се, че нещо непознато премина покрай нея. Спря се пред вратата и дълго я гледаше. И ако можеше, би я отворила само с погледа си. Но вместо това натисна дръжката на вратата. И тя се отвори. Безцветното момиче, което реши да не отива до магазина, мина покрай отворената врата. Мина зад нея и я затвори.