Изкълчените
Повалените
Обезобразените
Заличените
Разчленените
Богове на планината
Лежат на пътя

 

……………………………..

 

Мъглата в планината
е като японски пейзаж
Аз пътувам…
… пътувам
… пътувам…

 

12. Приказка

 

В началото бе Гората и

Гората бе началото

 

Те бяха в Началото и

Началото беше в тях

Така започна всичко и

се случи много преди

Великана Лем да заплаче, а

Бръм и Чич да изчезнат.

 

Клоните на дърветата се докосват, оплитат дървените си пръсти и шептят, това не е Вятър, а тихомълком чувства, които тайно бягат по клепачите.

Когато затвориш очи.

 

Гората бе в началото и

началото бе в Гората

Тогава дърветата преплитаха клоните си и танцуваха в ритъма на шепота си.

 

Началото срещна тях –

птиците

и първият ден е Гръм оповестил рожението си.

Като дете за първи път вкусило въздуха.

Гръм

Гръм

Гръмотевични птици

Разкъсват небето. Вятър.

Когато началото срещна времето

и се сви в пръстите си.

 

През преплетените

клони бяга

Вятър –

Гръм, гръм, гръм

ще вали.

 

Сега

Сега останаха само лицата на скалите.

Виж каменните лица

В своето мълчание

Закаменени

Занемели

Запечатани

В своето мълчание

Занемели лица – фосили

на отминали животи.

 

Бавният пулс

Музиката пулсира

в тях…

през тях…

от тях…

спомен.

Сплетени клони

и пръсти

от които струии тишината на Гората.

 

Пътува раздранят въздух по лицата им.

 

В началото бе Гората и

Гората бе началото

Дъх изплувал през

преплетените пръсти

в началото

когато…

 

Нека изпратим слънцето. То утре пак ще се роди, мила.

Но днес празнуваме смърта му –

първородният вик – Гръм

Гръм, Гръм.

Гръмотевичното дете се роди.

 

В началото бе Гората и

Гората бе началото

когато се роди Гръмотевичното дете и

птиците разкъсаха небето.

завършени
недовършени
парченца от мен
се вплитат в косите ми

11. Плеада – човекът, който лееше звездите

Легенда за създаването на звездите, разказана така, както я разказа Вихър

“В легендите, притчите, сказанията и въобще всички приказки, истината и измислицата си подават ръка. Само там, във въображението и измислените от нас, разказвачите, светове, те могат да живеят заедно.”
– Вихър

Билкарката беше малко момиче, едва можещо да различава различните гъби и научила някои от по- известните приложения на отварата от омайниче. Всъщност не беше точно дете, но и не беше жена. Тогава, когато беше и не беше, тя срещна Вихър.
Малко неща бяха абсолютно сигурни за него. А те бяха, че е мъж, обича да пътува и да разказва приказки, роден е в годината на Гарвана, а косата му е къдрава, дълга и черна. А, да – очите му – синьо-сиви, като небето през зимата. Вихър говореше езика на Силите или както той обичаше да обяснява – само на ветровете, защото те не са Силите, а един от многото начини, по които те се проявяваха.
“А ти чуваш гласа и усещаш как тупти сърцето на Великата зелена майка. Не бива да се страхуваш. Вслушай се в гласа й, защото ти си нейна дъщеря и Тя иска да ти разкаже тайните си.” – беше казал Вихър на Билкарката, когато тя го попита за различните Сили. Той й разказваше още много неща за Тях и за това, че Гръмотевичните птици били само прашинка, но преди всичко проявление на Силите, така както и дърветата, Съществата и дъждовете. Затова Билкарката не бивало да се страхува от Гръмотевичните птици, а да се опита да разбере техния език, нищо, че те били свързани с въздуха и небето, а тя със земята.
По-късно Билкарката разбра, че Вихър е пътуващ разказвач. “Моят живот е нишка втъкана в пътищата на световете, а приказките, песните, поемите… всичко, което научавам, е изгубена частица от мен. Всъщност знам една приказка за един пътешественик… ” – това й беше казал, когато го попита защо постоянно пътува, а не живее на едно място и там да разказва историите си. И Вихър й разказа приказката за пътешественика. Разказа й още много неща, преди да продължи пътя си.
Но от всичко, което Билкарката научи от него, любимата й легенда беше за Плеада – човекът, който лееше звездите. Разказа й я, както подобява ритуала. Поне “така трябвало”, според Вихър. А именно, когато има пълнолуние и нито едно облаче на небето. За Билкарката това бяха само ненужни усложнения, но се примири с мнението на Вихър. И след това не съжаляваше.
Една идеална вечер, заедно се качиха на една поляна в Гръмотевичната планина. От нея, легнали на меката трева, те виждаха небето, звездите и почти всички съзвездия.

” В началото на всички начала… когато света не е бил точно това, което е днес, но пак е съществувал… само че малко по-различен, Боговете живеели по тези земи. А Силите… Силите били част от Боговете. Но по-късно те се отделили от тях, но това е друга история. Това е историята на Плеада.
Плеада бил ковач. Да, той бил също и божество, но божествата обичали да създават разни неща. Едни с мисълта си, други ще вземат малко вода и земя… а трети, както Плеада – самата същност на нещата – нещо като една обща пра-материя, основа на всичко… Но той не създавал постоянно неща. Дори в повечето случай предпочитал да наблюдава създаденото вече. Не знам защо го е правил. Сигурно е търсил скритият смисъл зад всичко това, което е виждал. А може би просто е обичал да съзерцава красотата около себе си.
Един ден случайно вдигнал погледа си към небето, за да сподели с Бога му, колко красива птица е видял. И тогава видял, че небето над него е тъмно, мръсно-сиво. Отишъл при Небе и го попитал, защо царството му е толкова безцветно и бедно. “Защото в своя танц Ветровете преобръщат и помитат всичко.” . Тогава Плеада му предложил да претвори царството му, по такъв начин, че и Ветровете няма да могат да променят нищо в него. Небе се съгласил, напуснал дома си и оставил Плеада.
Останал сам, Плеада затворил очи и се вслушал в музиката на Ветровете. Стоял така дни, неподвижно, потънал в гласовете и Силите, прелитащи около него. Накрая, когато отворил очи, извадил чуковете си и събрал всичката материя, от която било изградено царството на Небе. Всичко потънало в непрогледна тъмнина. Било черно и безкрайно.
Първото, което създал Плеада, било Слънце и Луна, които да му светят, докато работи. А след това изпод чуковете му, като река се появили звездите и планетите. Плеада ги събирал в ръцете си, изкачвал се високо над небето и  ги разпръсвал. Когато бил готов, повикал Небе.
“Какво си направил, Плеада?”, възкликнал огорчен Небе. Защото това, което виждал около него било непрогледната и безкрайна тъмнина, руините на предишното му царство. “Погледни над себе си и затвори очите си.”, отвърнал му Плеада и се върнал на земята. Небе гледал как той се отличава, постепенно смалявайки се, докато накрая не изчезнал напълно и не го оставил сам, насред тъмата. Сам, объркан и обиден, Небе нямало какво друго да направи, освен да погледне над себе си. А това, което видял било безкрайна картина от звезди, събиращи се в галактики, танцуващи своя бавен танц. Дълго Небе ги гледал, неспособен да промълви дума. Но накрая очите му се изморили и насълзили. “Ще ги затворя за малко, а след това ще продължа да ги гледам.”, казал си той. И в мига, в който ги затворил, чул музиката на звездите. Звуците имали цветове, танцували около него и всичко било много по-красиво и истинско. Сега звездите му се сторили далечни и студени. Затворил очите си Небе, заслушан в музиката, създадена от Плеада.
“Къде си чувал тази музика?”, попитал го един ден Небе. “Силите ме научиха да я чувам… и те ми показаха как да я създавам…”.

– Това е края на легендата.
– Но как така Силите ще са научили Плеада да създава музиката? Нали те са били част от него… от всички Богове. – отвърнала му Билкарката. Вихър се усмихнал отговорил :
– Може би това не е действителният край на легендата. Човекът, който ми я разказа, обичаше да намира поука и мъдри съвети във всяка една история, която знаеше. Според него, в тази трябвало да стане ясно, че никой не познава изцяло себе си, дори и самите Богове.
– И ти си съгласен с това, така ли? – учудила се Билкарката.
– Да… защо да не е бил прав? – отвърна й Вихър, повдигайки рамене. Билкарката се намръщи и понечи да възрази. – Не искай да променяш написаните вече истории. Създавай свой… това е моята поука… – каза й Вихър, смеейки се.

10. Ела

Ела беше на около двадесет. В нейният свят никой не беше сигурен кой на колко години е. Всеки имаше право да бъде на колкото години иска. Това беше една от поправките в Правата на хората от Новата ера. Всеки имаше право да прави с живота си какво иска. Хората бяха почти свободни. защото например човек имаше свободата да учи каквото иска, колкото време иска, но беше длъжен да получи и защити най-високата степен на това, което си е избрал. На някои им отнемаше почти целия живот. Но те просто не бързаха.
Ела нито бързаше, нито изчакваше. Тя, както всички следваше своя си ритъм. Учеше Междугалактически туризъм.
Странното беше, че в свят, като нейният, в които всеки човек е свободен да прави каквото иска, имаше правило, според което, ако учиш в група, нокой от тази група, макар и достигнал нужното ниво за да продължи напред в образованието си, не можеше да продължи, преди всеки един член от групата да беше достигнал нужното ниво за продължаване. Това правило имаше за цел никой да не се чувства по-различен или по-лош или добър от другите, а другите, да се научат на толерантност и на това да помагат.
Групата на Ела беше дотигнала бързо и лесно нужното ниво и като награда за труда им, щяха да отидат до последната истинска, а не синтетична гора, на планетата. Пътуването беше дълго, но не и изтощително, защото всички имаха хапчета за енергия и поради тази причина, когато пристигнаха до Гората, се чувстваха не само подри, но и напълно отпочинали.
- Това, освен че е най-старата гора на планетата ни, но иу последната истинска. – започна учителят им, които ги водеше на екзкурзията. – Както знаете учените успяха да създадат машина, която действа на принципа на фотосинтезата. След нейното откриване горите вече станаха ненужни. Затова бяха премахнати всички гори, с цел освобождаване на нови територии за градове. Сигурен съм, че и знаете, че все пак беше решено да остане поне една естествена гора, като паметник. И така… тази гора е била… – учителят беше доста увлечен в речта си и затова не беше забелязал, че Ела се опитваше да каже нещо. След като тя се изкашля двадесетина пъти, той й обърна внимание. – Ела, да не искаш да споделиш нещо с групата?
- Да. – тя си пое дъх и излезе пред групата ученици. – Както искаше да каже учителят, тази Гора е била най- голямото бяло петно в древната Амазонска джунгла. Всички знаем, че зад тази планина, до която е разположена Гората, се намира един от “белите дробове” на планетата ни. Но колко от вас збаят, че това място се е наричало “Гръмотевичната гора”? И колко от вас знаят, че тук е живяла циливизация (вече изчезнала безследно както всички малки общности) е вярвала, че в тази планина живеят Гръмотевични птици? – тя замълча и огледа групичката пред себе си. Всички мълчаха и чакаха тя да продължи историята си. – Според това племе Гръмотевичните птици имали способността с едното си око да виждат света в който живеем ние, а с другото – световете невидими за нас, отвът нашата реалност. Птиците летят между тези два свята – света на видимото, всичко което можем да докоснем, и този на невидимото, непознатото… може да се каже дори “извънземното”.

(следва продължение)