От много време не съм писала нищо тук, но за това си има причина. Заедно с удоволствието да пиша има още едно занимание, което не само изпълва времето и съзнанието ми, но и ми доставя неизмерно удоволствие – изработката на бижута. Искам да споделя това занимание, което се надявам да се превърне в нещо повече от хоби. Страницата, която съм посветила на бижутата „Бръм“ е на този адрес : http://brymsavina.blogspot.com/
30 ное
Изкълчените
Повалените
Обезобразените
Заличените
Разчленените
Богове на планината
Лежат на пътя
……………………………..
Мъглата в планината
е като японски пейзаж
Аз пътувам…
… пътувам
… пътувам…
30 ное
12. Приказка
В началото бе Гората и
Гората бе началото
Те бяха в Началото и
Началото беше в тях
Така започна всичко и
се случи много преди
Великана Лем да заплаче, а
Бръм и Чич да изчезнат.
Клоните на дърветата се докосват, оплитат дървените си пръсти и шептят, това не е Вятър, а тихомълком чувства, които тайно бягат по клепачите.
Когато затвориш очи.
Гората бе в началото и
началото бе в Гората
Тогава дърветата преплитаха клоните си и танцуваха в ритъма на шепота си.
Началото срещна тях –
птиците
и първият ден е Гръм оповестил рожението си.
Като дете за първи път вкусило въздуха.
Гръм
Гръм
Гръмотевични птици
Разкъсват небето. Вятър.
Когато началото срещна времето
и се сви в пръстите си.
През преплетените
клони бяга
Вятър –
Гръм, гръм, гръм
ще вали.
Сега
Сега останаха само лицата на скалите.
Виж каменните лица
В своето мълчание
Закаменени
Занемели
Запечатани
В своето мълчание
Занемели лица – фосили
на отминали животи.
Бавният пулс
Музиката пулсира
в тях…
през тях…
от тях…
спомен.
Сплетени клони
и пръсти
от които струии тишината на Гората.
Пътува раздранят въздух по лицата им.
В началото бе Гората и
Гората бе началото
Дъх изплувал през
преплетените пръсти
в началото
когато…
Нека изпратим слънцето. То утре пак ще се роди, мила.
Но днес празнуваме смърта му –
първородният вик – Гръм
Гръм, Гръм.
Гръмотевичното дете се роди.
В началото бе Гората и
Гората бе началото
когато се роди Гръмотевичното дете и
птиците разкъсаха небето.
22 авг
11. Плеада – човекът, който лееше звездите
Легенда за създаването на звездите, разказана така, както я разказа Вихър
„В легендите, притчите, сказанията и въобще всички приказки, истината и измислицата си подават ръка. Само там, във въображението и измислените от нас, разказвачите, светове, те могат да живеят заедно.“
– Вихър
Билкарката беше малко момиче, едва можещо да различава различните гъби и научила някои от по- известните приложения на отварата от омайниче. Всъщност не беше точно дете, но и не беше жена. Тогава, когато беше и не беше, тя срещна Вихър.
Малко неща бяха абсолютно сигурни за него. А те бяха, че е мъж, обича да пътува и да разказва приказки, роден е в годината на Гарвана, а косата му е къдрава, дълга и черна. А, да – очите му – синьо-сиви, като небето през зимата. Вихър говореше езика на Силите или както той обичаше да обяснява – само на ветровете, защото те не са Силите, а един от многото начини, по които те се проявяваха.
„А ти чуваш гласа и усещаш как тупти сърцето на Великата зелена майка. Не бива да се страхуваш. Вслушай се в гласа й, защото ти си нейна дъщеря и Тя иска да ти разкаже тайните си.“ – беше казал Вихър на Билкарката, когато тя го попита за различните Сили. Той й разказваше още много неща за Тях и за това, че Гръмотевичните птици били само прашинка, но преди всичко проявление на Силите, така както и дърветата, Съществата и дъждовете. Затова Билкарката не бивало да се страхува от Гръмотевичните птици, а да се опита да разбере техния език, нищо, че те били свързани с въздуха и небето, а тя със земята.
По-късно Билкарката разбра, че Вихър е пътуващ разказвач. „Моят живот е нишка втъкана в пътищата на световете, а приказките, песните, поемите… всичко, което научавам, е изгубена частица от мен. Всъщност знам една приказка за един пътешественик… “ – това й беше казал, когато го попита защо постоянно пътува, а не живее на едно място и там да разказва историите си. И Вихър й разказа приказката за пътешественика. Разказа й още много неща, преди да продължи пътя си.
Но от всичко, което Билкарката научи от него, любимата й легенда беше за Плеада – човекът, който лееше звездите. Разказа й я, както подобява ритуала. Поне „така трябвало“, според Вихър. А именно, когато има пълнолуние и нито едно облаче на небето. За Билкарката това бяха само ненужни усложнения, но се примири с мнението на Вихър. И след това не съжаляваше.
Една идеална вечер, заедно се качиха на една поляна в Гръмотевичната планина. От нея, легнали на меката трева, те виждаха небето, звездите и почти всички съзвездия.
“ В началото на всички начала… когато света не е бил точно това, което е днес, но пак е съществувал… само че малко по-различен, Боговете живеели по тези земи. А Силите… Силите били част от Боговете. Но по-късно те се отделили от тях, но това е друга история. Това е историята на Плеада.
Плеада бил ковач. Да, той бил също и божество, но божествата обичали да създават разни неща. Едни с мисълта си, други ще вземат малко вода и земя… а трети, както Плеада – самата същност на нещата – нещо като една обща пра-материя, основа на всичко… Но той не създавал постоянно неща. Дори в повечето случай предпочитал да наблюдава създаденото вече. Не знам защо го е правил. Сигурно е търсил скритият смисъл зад всичко това, което е виждал. А може би просто е обичал да съзерцава красотата около себе си.
Един ден случайно вдигнал погледа си към небето, за да сподели с Бога му, колко красива птица е видял. И тогава видял, че небето над него е тъмно, мръсно-сиво. Отишъл при Небе и го попитал, защо царството му е толкова безцветно и бедно. „Защото в своя танц Ветровете преобръщат и помитат всичко.“ . Тогава Плеада му предложил да претвори царството му, по такъв начин, че и Ветровете няма да могат да променят нищо в него. Небе се съгласил, напуснал дома си и оставил Плеада.
Останал сам, Плеада затворил очи и се вслушал в музиката на Ветровете. Стоял така дни, неподвижно, потънал в гласовете и Силите, прелитащи около него. Накрая, когато отворил очи, извадил чуковете си и събрал всичката материя, от която било изградено царството на Небе. Всичко потънало в непрогледна тъмнина. Било черно и безкрайно.
Първото, което създал Плеада, било Слънце и Луна, които да му светят, докато работи. А след това изпод чуковете му, като река се появили звездите и планетите. Плеада ги събирал в ръцете си, изкачвал се високо над небето и ги разпръсвал. Когато бил готов, повикал Небе.
„Какво си направил, Плеада?“, възкликнал огорчен Небе. Защото това, което виждал около него било непрогледната и безкрайна тъмнина, руините на предишното му царство. „Погледни над себе си и затвори очите си.“, отвърнал му Плеада и се върнал на земята. Небе гледал как той се отличава, постепенно смалявайки се, докато накрая не изчезнал напълно и не го оставил сам, насред тъмата. Сам, объркан и обиден, Небе нямало какво друго да направи, освен да погледне над себе си. А това, което видял било безкрайна картина от звезди, събиращи се в галактики, танцуващи своя бавен танц. Дълго Небе ги гледал, неспособен да промълви дума. Но накрая очите му се изморили и насълзили. „Ще ги затворя за малко, а след това ще продължа да ги гледам.“, казал си той. И в мига, в който ги затворил, чул музиката на звездите. Звуците имали цветове, танцували около него и всичко било много по-красиво и истинско. Сега звездите му се сторили далечни и студени. Затворил очите си Небе, заслушан в музиката, създадена от Плеада.
„Къде си чувал тази музика?“, попитал го един ден Небе. „Силите ме научиха да я чувам… и те ми показаха как да я създавам…“.
– Това е края на легендата.
– Но как така Силите ще са научили Плеада да създава музиката? Нали те са били част от него… от всички Богове. – отвърнала му Билкарката. Вихър се усмихнал отговорил :
– Може би това не е действителният край на легендата. Човекът, който ми я разказа, обичаше да намира поука и мъдри съвети във всяка една история, която знаеше. Според него, в тази трябвало да стане ясно, че никой не познава изцяло себе си, дори и самите Богове.
– И ти си съгласен с това, така ли? – учудила се Билкарката.
– Да… защо да не е бил прав? – отвърна й Вихър, повдигайки рамене. Билкарката се намръщи и понечи да възрази. – Не искай да променяш написаните вече истории. Създавай свой… това е моята поука… – каза й Вихър, смеейки се.
